2041-ва

по Джордж Оруел (журналист-есеист)

“Бъдещето определя настоящето, не обратното, а миналото е просто минало…” Георги Неделчев (инженер – икономист)

08.06.2041г. София, България, Балкански полуостров, Европа.

Синът ми се прибра по-рано тази вечер, беше се почерпил с приятели по повод новоиздадената му книга, която изпрати часове по-рано на електронните устройства на около 36 милиона активни потребители – българи, с право на глас. Българският му език беше всеизвестен с кристалния изказ и умелите, красиви метафори, изпипан до съвършенство в Софийския Университет, едно от десетте най-престижни учебни заведения в Европа. Четяха книгите му в оригинал от Ванкувър до Владивосток, както обичаше сам да се шегува с една мъдра крилата фраза от недалечното минало, за което българите се стараеха да не си спомнят. Стараеха се упорито, така, както и се трудеха през последните десетилетия. Спомените се бяха превърнали в мечти, а те от своя страна в една странна за тези географски ширини реалност. За която, както вече споменах, всички се трудеха…Трудеха се… Трудът беше превърнал българите в нещо повече от преуспели хора, беше ги извисил. Никой не повярва, че това е възможно, дори, когато заработи първата фабрика за метанол в Бургас през далечната 2017-та година. Бургас – градът на мечтите и неговите трудови хора. Кой би повярвал, че само няколко години по-късно той ще се нареди сред десетте най-добри градове за живеене в Европа. Кой би повярвал, че евтиният нигерийски втечнен газ може да бъде разтоварван на ултрамодерното бургаско пристанище, собственост на българското правителство, финансирано от банката на българското правителство, с привлечен преди това чуждестранен финансов ресурс и гарантиран със стабилните български държавни ценни книжа. Не закъсняха северноамериканските, папуаските, анголските, тринидадските, египетските, дори норвежките и къде без руските доставки на същия този течен природен газ, който дотогава пристигаше от Русия само в газообразно състояние през раздираната от конфликти, мафиотизирана Украйна и с ниско налягане, замръзвайки по дъното на Черно море. От руското пристанище Фрунзе в Крим, китайското карго за Европа също акостира там, за да възтържествува една справедливост от по-далечното минало, а именно, Бургас – най-голямото пристанище на западния черноморски бряг. Беше последван от София, където разцъфтяха отново изкуствата, образованието усети откъде идва новият полъх и го последва, здравеопазването се възстанови във вида, в който хора не умираха повече ей така, просто на улицата. Не закъсня Добрич, който от древен център на българската цивилизационна люлка Добруджа, се превърна в средище на най-новите постижения в холистичните способи за отглеждане на храна и добруване на консумиращите я. Последва ги Стара Загора, където замърсителите изчезнаха, просто умряха, но не умря въгледобива. Просто, евтиния, нискокачествен дотогава лигнит се превърна в синтетичен природен газ с една стара, но добре развита за времето си немска технология. Цялото това газово изобилие отиде в Химко и неговата високоефективна електрическа централа. Но не онова Химко, което вашите прадядовци от Враца все още си спомнят. То умря много по-отдавна. По други причини, вече не толкова известни. Истинското Химко вече беше в Бургас, във високотехнологичната му индустриална зона със специален технологичен парк като онзи, който бяха започнали още през 2013-та в София, но не завършиха по същите вече не толкова известни причини. Не закъсня и Варна, приходите от енергетиката и химията започнаха да пълнят джобовете на работниците, а те повлякоха след себе си имотите, туризма и транспорта, който изцяло се прехвърли на добит от бургаския метанол водород. След него разцъфтяха множество нови истински малки и средни производства в Северозападната и Югозападната част на страната, които я направиха независима от външните прищявки, а българите отново се прочуха като градинари, земеделци, музиканти, певци, спортисти, инженери, химици, икономисти, моряци, шофьори, но не и крадци и сутеньори. Юристи и счетоводители вече имаше предостатъчно. Автомонтьори също, а АйТи секторът си беше прочут отдавна. Даже един български инженер-икономист получи Нобеловата награда за икономика през 2027-ма година за новата си икономическа структура, основана на тоталното общуване. В страната заприиждаха специалисти, говорещи български език от целия свят, някои от тях трето поколение български емигранти. Дори и такива от Канада. Общините реагираха светкавично, беше се появила нова политическа структура, която беше обещала метаноловата икономика на гражданите вместо празните витиевати политичски и правителствени фрази, познати до предсрочните парламентарни избори от 2014-та година. Кметовете, макар и от други, съществуващи тогава политически партии, някои от които на по 100 години, наложиха нови градоустройствени планове със сателитни градчета, отговарящи на същите европейски и световни стандарти, познати вече на емигрантите. Въведоха се правила за стопанисване на имотите, граничещи с идеите на Силвио Гезел от зората на 20-ти век. В смисъл, че който не стопанисва, не трябва да притежава. Малко крайно, но ефективно, дори цените на имотите се урегулираха. Пустеещите бяха обновени или преустроени. Появиха се истински паркове, Черноморието отново започна да се озеленява, планините се освободиха, селата грейнаха. Пътищата и магистралите спряха да се строят с парите на данъкоплатците и неефективните помощи от тогавашния Европейски съюз. Между впрочем, той услужливо престана да съществува точно заради българите. Новият български политически елит показа на закоравелите тогава европейци една друга алтернатива на корупцията, а именно тотални стопански отношения в обществената сфера, но с пълно изключване на държавния от частния интерес. Министрите вече не бяха бизнесмени, лидерите на партии нямаха повече лостове за търговия с влияние. Медиите се успокоиха и заработиха съгласно професионалните норми и етика. Не за друго, ами защото търговията с влияние някак си се беше обезсмислила, като кражбата на ДДС. Не се налагаше вече държавата да е най-големият работодател в бизнеса. Въведоха се напълно прозрачни процедури за публично-частно партньорство. С явен конкурс строиш за своя сметка, после експлоатираш пак за своя сметка заедно с ремонтите и в определен разумен срок след като спечелиш го връщаш на държавата или общината. Бяха разбрали, че най-хубавото от съседна Турция трябва да бъде взето предвид. Без ориенталския привкус на сълзотворен газ и кръв между зъбите. Така на мястото на ЕС изникна Европейското Общество на Народите. За него може би ще е по-добре да ви разкажа отделно. Заслужава си да ви го припомня. А, да, и не го бъркайте с онзи, фалиралия Е-ОН, нямат нищо общо, съвпадение на абревиатури само.

За Държавата България (знаете, че думата Република отпадна още през 2020-та) остана само да събира данъците и да ги разпределя обратно за образование, наука, здравеопазване, спорт и култура. Данъците бяха станали справедливи спрямо богатството, а нищетата изчезна напълно още през 2025-та. Българите вече се гордееха с държавата си, пееха заедно химна Мила Родино, слагаха ръцете си на сърцето и плачеха. От радост и от благодарност към Бога. Българските роми също разбраха за какво става въпрос и се интегрираха сами. Всичко това стана пред очите на гражданите. Открито, честно и свято, както бяха мечтали някои преди много време.

Докато дъщеря ми се усмихваше снизходително над старчески треперещите заедно с ръцете ми изписани на ръка листове, синът ми провокативно ме попита, това, което съм написал Утопия или Антиутопия е?

Тогава разбрах, че всъщност това е бил въпросът на 2014-та година. Не друг.

София, България.

08.06.2014г.