БЪЛГАРИЯ СЛЕД ВЧЕРАШНИЯ ДЕН И ВЕКОВНИЯТ АРМЕНСКИ ВЪПРОС

Преди 100 години Османската империя се включва в Първата Световна Война като съюзник на Централните сили (Австро-Унгария и Германия) срещу Антантата (Англия, Франция и Русия). Това означава, че както е обичайно за войните, в които противници са Османската и Руската империи, военни действия се водят на Кавказкия фронт, чиято най-гореща точка по онова време е именно територията населявана от арменци. Във връзка с това и двете Империи решават да изтеглят арменското население от двете страни на границата.

Целта е да се опразни зоната за сражение като се постави “в безопасност“ цивилното население, както и да се предпазят въоръжените сили от евентуална предателска дейност на благосклонно настроеното към Русия християнско население. По данни посочени от Робер Мантран в неговата “История на Османската Империя” само 120 000 души оцелели и достигнали лагерите в Хама, Хомс и Дамаск. Колоните на депортираните оредявали с всеки изминал ден. Преброени са 200 000 в Даир-ез-Зор, 50 000 в Алепо. От другата страна, 300 000 души са достигнали в Кавказ, благодарение на руската окупация. Не може да бъде посочен точният брой на жертвите – между 300 000 до 600 000, а според други 1 000 000, дори 1 500 000.

Участието на Османската империя в Първата световна война завършва с нейния крах като имперска държава. Съгласно сключеното Мондорско примирие тогавашната държава се задължава да изтегли войските си от всички свои арабски провинции и други нейни територии. Да демобилизира своята армия с изключение на един малък контингент, да предаде военноморския си флот, да върне всички военнопленници, да предостави на Антантата контрола върху всички свои железопътни пътища, морския транспорт, пощата, телеграфа, на Антантата се признава правото да окупира зоната на Проливите, тунелите в планините Торос в Югоизточен Анадол и всеки друг обект по свое усмотрение. След това се създава нова национална държава – Турция от всеизвестният Мустафа Кемал Ататюрк.

Тези встъпителни редове са кратка историческа справка за ужасяващите събития, които са причина за едно гласуване на българският парламент в слънчевия петъчен ден 24 април. Точно сто години от началото на трагедията. Трябваше да се гласува Декларация, която да признае арменския геноцид за… геноцид. Разбира се, едва ли някой се съмнява, че това гласуване е инспирирано от политически сили, чиито щаб кварири не са в София. Вече 24 държави, сред които Германия, Франция, Италия, Гърция, Русия, Аржентина и др. са признали извършеното за геноцид, въпреки недоволството на Анкара. Първите, които официално го признават са Уругвай през 1965 г., следват ги Кипър през 1975 г., след като Турция анексира северната част на острова, като кипърците дори инкриминират отричането, че това е било геноцид. Държавите, които официално са признали това “масово изтребление” за геноцид до 2005 г. са малко и без особено влияние в световната геополитическа игра. След тази година постепенно и големите играчи се включват в “признаването”.

Това развитие на нещата, може да бъде свързано с възкачването на Реджеп Таийп Ердоган и неговата Партия на Справедливостта и Развитието на власт в Турция. Политическата платформа на Ердоган е определяна като Неоислямистка. Това всъщност означава, че след почти 90 години господстване, светските и прозападни идеи, които налага Ататюрк са слезнали от дневния ред. Религията възвърна част от позициите си, а Османското минало беше възприето като наследство на Турция. По този начин Ердоган иска да повдигне престижа на страната си, която е в страхотен икономически подем през новия век. Нарасналите възможности на държавата се превръщат в повишени амбиции, които са отразени от новата Ердоганова идеология.

Паралелно с тези промени тече процес на постепенно централизиране на властта в страната и поетапно елиминиране на политическите противници на Неоислямистите. Това превръща Турция в сериозен играч на регионалната геополитическа сцена. Важната географска позиция, силната армия, икономиката на страната, която е 14-та по големина в света и имперското минало, кара турските политици да се опитват да играят своя собствена, независима политика на международната сцена. Припомняме, че Турция беше основен съюзник на НАТО по време на Студената война. Страхът на Турската държава от гиганта СССР, я караше да търси закрила от евентуални посегателства при другата супер-сила – САЩ, но разпадането на Съветската държава освободи Турция от тази тежест.

Днес Турция наистина успява да води независима политика, въпреки продължаващото си формално участие в НАТО. Тя отказа да предостави своите бази за въздушни удари срещу Ислямската държава, както по-рано отказа участие във военната операция срещу Ирак. Промени позицията си спрямо Израел, като до скоро беше сред малкото мюсюлмански приятели на еврейската държава. Опитва се да съсредоточи голяма част от енергийната инфраструктура по традиционното трасе Изток-Запад и се опитва да се конкурира с Ислямската република Иран и Кралство Саудитска Арабия за първенство в мюсюлманския свят. Освен положителни страни, воденето на независима външна политика има и отрицателни страни и Турция ги усеща с пълна сила.

Гореспоменатите регионални конкуренти, както и традиционните геополитически играчи, САЩ и Русия, се опитват да сдържат амбициите на развиващата се държава. Това става чрез използването на широк инструментариум от политически, икономически и социални “хватки”. Признаването на Арменският геноцид е една от тях. По този начин се цели формирането на необходимо обществено мнение по света, сближаване на регионалните християнски държави срещу Турция и придобиването на още един “коз” при евентуални преговори с Турция от всякакъв вид. Арменският геноцид не е единствената акция, която цели сдържането на Ердоган. Във вътрешната политика избухват скандали за корупция, протестите в парка “Гези” и др.

Покрай границите на Турция гори конфликтът в Сирия и Ирак, а кюрдското малцинство там е активно въоръжавано и обучавано във военно дело от различни сили. Това силно притеснява правителството в Анкара, заради многочисленото кюрдско население в източната част на страната, което там е мнозинство. Това накратко е геополитическото положение на Турция днес, като тук не се стремим да сме изчерпателни, а само да очертаем причините за гласуването на подобна “Декларация за признаване на арменския геноцид” от българските депутати.

Гласуване на подобен документ би поставило България в деликатна ситуация. Турция е държавата, в която България реализира най-големия си износ ( 3,919.8 млрд. лв. за 2013 г. според НСИ) и е продала на България стоки за 2,953.9 млрд. лв., което означава, че за 2013 г. България реализира най-положителното си търговско салдо, търгувайки с Турция – 965.9 млн. лв. (2013 г. е последната, за която НСИ дава данни относно външната ни търговия). За влиянието на Турция върху вътрешната политика на България не е известно много, освен многобройните слухове, но ДПС и партията с Корман Исмаилов в Реформаторския Блок рядко пропускат да демонстрират близостта си с Ердоган. Голямото турско малцинство (585,024 души ок. 9% от населението на България) винаги е предизвиквало притеснения сред обществото и политиците ни, от другата страна на границата живеят по общоприети оценки ок. 450 000 български граждани, повечето, от които са с турски произход. Това създава потенциал за евентуални сепаратистки настроения в източните и югоизточните райони на България, където е концентрирано населението от този етнос. Въпреки, че такива настроения изглеждат далечни, не бива да се подценява опасността в бъдеще, особено, имайки предвид нарастващата мощ на турската държава и отслабването на влиянието на традиционните свръх-държави върху регионалните геополитическите процеси. Наред с тези съображения, не бива да се пренебрегват и продължителните икономически проблеми на страната ни, които стават все по-големи заради политическата обстановка около Русия и кризата в Гърция и Еврозоната.

Накрая следва да “поздравим” българските депутати за особената формулировка на приетата декларация -“Масово изтребление на арменския народ от Османската империя” (САЩ също маневрират относно признаването на геноцида, така че формулировката може да дължим на някой съветник от Белия дом). Иначе трудно ориентиращите се наши политици възприеха една позиция, която може би ще бъде приемлива и ще отрази интересите на двете страни. България вече фигурира в някои списъци с държавите признали геноцида, а от друга страна и турските дипломати останаха доволни, че протестът им беше отразен като премиерът лично и извънредно отиде в парламента, за да насочи питомниците си.

Отговорът на Големия въпрос все пак остава да тежи на съвестта на следващите поколения българи. Ако има такива…

Автор: Иван Христов, Софийски университет

Редакция: БСДД

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s