ДОПИТВАНЕ? КАК И КАКВО?

Р Е Ф Е Р Е Н Д У М Ъ Т

Ако вземем енциклопедичното обяснение, той означава взимане на решение чрез директно задаване на въпрос към народа.

Референдумът е най-силното оръжие на Директната демокрация, затова се среща твърде рядко. При референдумно управление партийният модел би намалил драстично своето вредно влияние, което за партократите би означавало да загубят лостовете за доминиране над обществото – безпрекословната власт и корумпиращите фондове. За обществените делегати остава възможността да служат на народа-суверен според своите способности.

М Е Х А Н И З М Ъ Т

Механизмът е много прост: задава се въпрос – получават се отговори. По-големият брой гласували по някоя точка са всъщност онези, които определят посоката на действие. Звучи чудесно, защото не някой несменяемо „избиран” взима това решение, а всеки гражданин на републиката решава.

С Ъ Щ И Н А Т А

Същината или сърцевината на работещият референдумен модел е ИНФОРМИРАНОСТТА, ОБЩЕСТВЕНОТО ОБСЪЖДАНЕ и УЧАСТИЕТО ВЪВ ВЗЕМАНЕТО НА РЕШЕНИЕ или с други думи да следва стъпките:

  1. Подготвителен етап, който да информира гражданите за темата и да отвори форуми за дискусия, в която да се оформят, ако не всички, то поне повечето гледни точки. В днешния век на високите информационни технологии това би било крайно лесно за изпълнение.

  2. Добре зададен въпрос/тема, за която да се гласува.

  3. Предложените възможни отговори да предопределят консенсус или категоричност.

С Ъ С Т А В И Т Е Л Я Т

От горното става ясно, че онези, които създават въпросите и отговорите са едни от най-важните хора в управлението. Това би трябвало да са народните избранници, поименно назначени от хората.

Дали е необходимо да са 240? Не.

Всъщност до тези днешни 240 „места” има и огромен брой държавни служители в държавната и общинска администрация, на които са вменени “творчески” привилегии.

Р Е А Л Н О С Т Т А

Днес официални референдуми не се провеждат. Не ни е такова управлението. Имаме „представителна“ демокрация с елит, който е узурпирал властта, забравяйки, че в Републиката суверенната собственост е на народа.

Въпреки това много граждани и граждански сдружения опитват чрез различни електронни платформи за пряко гласуване да сведат до властта ВОЛЯТА на народа.

Чудесно е, че въпреки неформалния облик на такова гласуване, все пак се научава какво е мнението на хората по определени теми и все пак това би накарало политиците да благоволят да се замислят.

В Ъ П Р О С И Т Е

Хората се вълнуват от различни въпроси и в електронното пространство често излизат петиции по болни теми. Тези днешни допитвания са своего рода подготовка на гражданите за преминаване към референдумен начин на управление и е редно да се подкрепят силно от всички ни.

Все още при определянето и структурирането на темите се вижда малката ни опитност в това дело. Особено много това си личи в два от случаите, разгледани по-долу.

Въпроси с предопределен отговор (затворени въпроси):
ПРИМЕР: „Да се спре ли изсичането на горите?” Такъв тип въпроси с предопределен отговор дават еднопосочен път за отговорящия и на практика не създават дебат в обществото по темата, нито информираност, нито алтернативи.

Структура на запитване с предопределен  отговор:

  1. ВЪПРОС.
  2. ОТГОВОРИ:

2.1. ДА

2.2. НЕ

2.3. НЕ МОГА ДА ПРЕЦЕНЯ

Възможен резултат: Схема 1.

Анализ на резултата: 

Резултатите са близки до 100%. Такава категоричност би означавала твърде ограничена аудитория, към която е отправен въпросът и, че той е твърде изначален и е с установен по принцип отговор.

Ефекти: Води до затягане на редиците в някоя група. Напомня за някои установени истини или правила.

СХЕМА 1Вероятен  резултат:Model

Въпроси предопределящи  противопоставяне (често поставяни): ПРИМЕР: „Да съборим ли стадиона на ЦСКА в Борисовата градина?” Такъв тип въпроси дават отговор за силата на поляризирането в обществото, която сила е по-често деструктивна.

Структура на запитване предопределящо  противопоставяне:

  1. ВЪПРОС.
  2. ОТГОВОРИ:

4.1. ДА

4.2. НЕ

4.3. НЕ МОГА ДА ПРЕЦЕНЯ

Възможен резултат: Схема 2.

Анализ на резултата:

Твърде често резултатите са близки до 50% х 50%. Това близко съотношение на две противоположни мнения води до натрупване на напрежение между две почти равностойни в съотношение позиции. Такова голямо събиране на противоположни мнения би довело до открит конфликт.
Точката „Не мога да преценя” няма смисъл.

Ефект: Разединение на хората. Колебаещите се не гласуват.

СХЕМА 2Възможен резултат:Model

В Ъ З М О Ж Н О С Т Т А

Референдумите не трябва да разединяват  хората. Твърде крайните позиции ДА / НЕ не водят до конструктивни решения.

Как може да се избегне това?

Възможен вариант би бил вместо безсмисленото „не мога да преценя” да има повече отговори с условности, т.е. увеличаване на възможните отговори. Така референдумът би постигнал по-добра директна информираност

Въпроси предопределящи  условности в отговорите.

ПРИМЕР: „България да се ориентира ли към енергия произведена предимно от възобновяеми източници?”

Структурата на запитване в информиран референдум:

  1. ВЪПРОС.
  2. ОТГОВОРИ:

2.1. ДА

2.2. ДА, ОБАЧЕ – 1

2.3. ДА, ОБАЧЕ – 2

2.4. НЕ, ОБАЧЕ – 1

2.5. НЕ, ОБАЧЕ – 2

2.6. НЕ

Възможен резултат: Схема 3.

Анализ на резултата:

Аргументирано изразяване на общественото мнение.
Точката „Не мога да преценя” изобщо не съществува, а е трансформирана в отговори с допълнителни условия. Резултатите биха довели до превес на определено аргументирано мнение.

Ефект: Доминиране на гласовете с въведен компромис в отговора. Колебаещите се е по-вероятно да гласуват.

СХЕМА 3Възможен резултат:Model

Референдумното управление трябва да има за основна цел да обединява хората, а не да ги разединява.

Важна роля ще играят хората създаващи въпросите и отговорите. Те ще трябва да имат изключително висока култура на общуване, познания и умения в политиката и отношенията между хората.

Автор: Георги Цапков

Редакция: БСДД, http://www.budd.bg/take-action/

Advertisements

БЪЛГАРИЯ СЛЕД ВЧЕРАШНИЯ ДЕН И ВЕКОВНИЯТ АРМЕНСКИ ВЪПРОС

Преди 100 години Османската империя се включва в Първата Световна Война като съюзник на Централните сили (Австро-Унгария и Германия) срещу Антантата (Англия, Франция и Русия). Това означава, че както е обичайно за войните, в които противници са Османската и Руската империи, военни действия се водят на Кавказкия фронт, чиято най-гореща точка по онова време е именно територията населявана от арменци. Във връзка с това и двете Империи решават да изтеглят арменското население от двете страни на границата.

Целта е да се опразни зоната за сражение като се постави “в безопасност“ цивилното население, както и да се предпазят въоръжените сили от евентуална предателска дейност на благосклонно настроеното към Русия християнско население. По данни посочени от Робер Мантран в неговата “История на Османската Империя” само 120 000 души оцелели и достигнали лагерите в Хама, Хомс и Дамаск. Колоните на депортираните оредявали с всеки изминал ден. Преброени са 200 000 в Даир-ез-Зор, 50 000 в Алепо. От другата страна, 300 000 души са достигнали в Кавказ, благодарение на руската окупация. Не може да бъде посочен точният брой на жертвите – между 300 000 до 600 000, а според други 1 000 000, дори 1 500 000.

Участието на Османската империя в Първата световна война завършва с нейния крах като имперска държава. Съгласно сключеното Мондорско примирие тогавашната държава се задължава да изтегли войските си от всички свои арабски провинции и други нейни територии. Да демобилизира своята армия с изключение на един малък контингент, да предаде военноморския си флот, да върне всички военнопленници, да предостави на Антантата контрола върху всички свои железопътни пътища, морския транспорт, пощата, телеграфа, на Антантата се признава правото да окупира зоната на Проливите, тунелите в планините Торос в Югоизточен Анадол и всеки друг обект по свое усмотрение. След това се създава нова национална държава – Турция от всеизвестният Мустафа Кемал Ататюрк.

Тези встъпителни редове са кратка историческа справка за ужасяващите събития, които са причина за едно гласуване на българският парламент в слънчевия петъчен ден 24 април. Точно сто години от началото на трагедията. Трябваше да се гласува Декларация, която да признае арменския геноцид за… геноцид. Разбира се, едва ли някой се съмнява, че това гласуване е инспирирано от политически сили, чиито щаб кварири не са в София. Вече 24 държави, сред които Германия, Франция, Италия, Гърция, Русия, Аржентина и др. са признали извършеното за геноцид, въпреки недоволството на Анкара. Първите, които официално го признават са Уругвай през 1965 г., следват ги Кипър през 1975 г., след като Турция анексира северната част на острова, като кипърците дори инкриминират отричането, че това е било геноцид. Държавите, които официално са признали това “масово изтребление” за геноцид до 2005 г. са малко и без особено влияние в световната геополитическа игра. След тази година постепенно и големите играчи се включват в “признаването”.

Това развитие на нещата, може да бъде свързано с възкачването на Реджеп Таийп Ердоган и неговата Партия на Справедливостта и Развитието на власт в Турция. Политическата платформа на Ердоган е определяна като Неоислямистка. Това всъщност означава, че след почти 90 години господстване, светските и прозападни идеи, които налага Ататюрк са слезнали от дневния ред. Религията възвърна част от позициите си, а Османското минало беше възприето като наследство на Турция. По този начин Ердоган иска да повдигне престижа на страната си, която е в страхотен икономически подем през новия век. Нарасналите възможности на държавата се превръщат в повишени амбиции, които са отразени от новата Ердоганова идеология.

Паралелно с тези промени тече процес на постепенно централизиране на властта в страната и поетапно елиминиране на политическите противници на Неоислямистите. Това превръща Турция в сериозен играч на регионалната геополитическа сцена. Важната географска позиция, силната армия, икономиката на страната, която е 14-та по големина в света и имперското минало, кара турските политици да се опитват да играят своя собствена, независима политика на международната сцена. Припомняме, че Турция беше основен съюзник на НАТО по време на Студената война. Страхът на Турската държава от гиганта СССР, я караше да търси закрила от евентуални посегателства при другата супер-сила – САЩ, но разпадането на Съветската държава освободи Турция от тази тежест.

Днес Турция наистина успява да води независима политика, въпреки продължаващото си формално участие в НАТО. Тя отказа да предостави своите бази за въздушни удари срещу Ислямската държава, както по-рано отказа участие във военната операция срещу Ирак. Промени позицията си спрямо Израел, като до скоро беше сред малкото мюсюлмански приятели на еврейската държава. Опитва се да съсредоточи голяма част от енергийната инфраструктура по традиционното трасе Изток-Запад и се опитва да се конкурира с Ислямската република Иран и Кралство Саудитска Арабия за първенство в мюсюлманския свят. Освен положителни страни, воденето на независима външна политика има и отрицателни страни и Турция ги усеща с пълна сила.

Гореспоменатите регионални конкуренти, както и традиционните геополитически играчи, САЩ и Русия, се опитват да сдържат амбициите на развиващата се държава. Това става чрез използването на широк инструментариум от политически, икономически и социални “хватки”. Признаването на Арменският геноцид е една от тях. По този начин се цели формирането на необходимо обществено мнение по света, сближаване на регионалните християнски държави срещу Турция и придобиването на още един “коз” при евентуални преговори с Турция от всякакъв вид. Арменският геноцид не е единствената акция, която цели сдържането на Ердоган. Във вътрешната политика избухват скандали за корупция, протестите в парка “Гези” и др.

Покрай границите на Турция гори конфликтът в Сирия и Ирак, а кюрдското малцинство там е активно въоръжавано и обучавано във военно дело от различни сили. Това силно притеснява правителството в Анкара, заради многочисленото кюрдско население в източната част на страната, което там е мнозинство. Това накратко е геополитическото положение на Турция днес, като тук не се стремим да сме изчерпателни, а само да очертаем причините за гласуването на подобна “Декларация за признаване на арменския геноцид” от българските депутати.

Гласуване на подобен документ би поставило България в деликатна ситуация. Турция е държавата, в която България реализира най-големия си износ ( 3,919.8 млрд. лв. за 2013 г. според НСИ) и е продала на България стоки за 2,953.9 млрд. лв., което означава, че за 2013 г. България реализира най-положителното си търговско салдо, търгувайки с Турция – 965.9 млн. лв. (2013 г. е последната, за която НСИ дава данни относно външната ни търговия). За влиянието на Турция върху вътрешната политика на България не е известно много, освен многобройните слухове, но ДПС и партията с Корман Исмаилов в Реформаторския Блок рядко пропускат да демонстрират близостта си с Ердоган. Голямото турско малцинство (585,024 души ок. 9% от населението на България) винаги е предизвиквало притеснения сред обществото и политиците ни, от другата страна на границата живеят по общоприети оценки ок. 450 000 български граждани, повечето, от които са с турски произход. Това създава потенциал за евентуални сепаратистки настроения в източните и югоизточните райони на България, където е концентрирано населението от този етнос. Въпреки, че такива настроения изглеждат далечни, не бива да се подценява опасността в бъдеще, особено, имайки предвид нарастващата мощ на турската държава и отслабването на влиянието на традиционните свръх-държави върху регионалните геополитическите процеси. Наред с тези съображения, не бива да се пренебрегват и продължителните икономически проблеми на страната ни, които стават все по-големи заради политическата обстановка около Русия и кризата в Гърция и Еврозоната.

Накрая следва да “поздравим” българските депутати за особената формулировка на приетата декларация -“Масово изтребление на арменския народ от Османската империя” (САЩ също маневрират относно признаването на геноцида, така че формулировката може да дължим на някой съветник от Белия дом). Иначе трудно ориентиращите се наши политици възприеха една позиция, която може би ще бъде приемлива и ще отрази интересите на двете страни. България вече фигурира в някои списъци с държавите признали геноцида, а от друга страна и турските дипломати останаха доволни, че протестът им беше отразен като премиерът лично и извънредно отиде в парламента, за да насочи питомниците си.

Отговорът на Големия въпрос все пак остава да тежи на съвестта на следващите поколения българи. Ако има такива…

Автор: Иван Христов, Софийски университет

Редакция: БСДД