Етикет: парламент

Днес е последният ден преди изборните размисли да напрегнат българските гласоподаватели. Равносметката от кампанията показва единствено, че системата остава същата само говоренето се е усъвършенствало. Бъдещият ни премиер-дама дори каза, че нейната партия, която е символ на олигархичната партокрация, заедно с всички останали, разбира се, била въвела „ПРЯКАТА“ демокрация!!!

Постъпили сме правилно, когато сме отрекли употребата на това понятие и сме заговорили преди няколко години за въвеждането на Българска директна демокрация. Истинската демокрация е само ДИРЕКТНА. Това нещо днес не е и никога не е било „демокрация“.

„Банкерите притежават Земята. Вземете я от тях, но им оставете силата да създават пари с контрол над кредита и с едно движение на химикалка те ще създадат достатъчно, за да си я откупят обратно.“ – Сър Джосая Стамп, бивш президент на Английската централна банка.

Мъдрата мисъл на барон Стамп е била изказана в епоха, в която компютрите са липсвали дори от приключенските книги с научна фантастика на Жул Верн. Днес банките боравят чудесно с технологиите на новото време в парична система създадена преди стотици години. Но за това след малко…

Друг също така „малко“ известен факт у нас е, че най-задлъжнялата страна спрямо своя Брутен вътрешен продукт е… Япония, а не Гърция. Много близка компания им правят Италия, Испания Португалия, а по дълг на глава от населението Гърция е близо до Франция и Австрия, с много повече са САЩ, Белгия, Италия, Ирландия и разбира се Япония. Също така, факт, отбелязан в доклада „Поглед върху правителствата“ за 2015г. на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, в която членуват най-важните световни икономики, а други кандидатстват, в това число и България, показва, че бюджетните приходи на Гърция спрямо БВП са високи, съизмерими с тези на Австрия, Италия, Унгария. На глава от населението гърците са в една група с Япония, Израел, Испания и Чехия.  В структурата на общите държавни приходи от данъци са на едно ниво с Германия, Словения, Мексико, Полша и отново Япония, а по структура на данъчните приходи като процент от общото данъчно облагане са на едно ниво с Франция и Холандия. На пръв поглед нищо странно и особено.

Какво се случва всъщност при южните ни съседи тогава? Някой май наистина се гаври с тях, но никой не иска да признае? Не гледахме ли вече този филм у нас? По-добре ли живеем ние от тогава?

„Историята разказва, че сарафите (впоследствие банкери) са използвали всяка форма на злоупотреба, интриги, коварство и всевъзможни насилствени средства, за да поддържат контрол над правителствата чрез контролиране на издаването на парите.“ – Джеймс Мадисън, 4-ти президент на САЩ, един от бащите на Американската Конституция.

Историята с дълга на Гърция започва от 2001-ва година с приемането на еврото – политическата валута на „обединена“ Европа, задачата, на която на пръв поглед е да облекчи банковото обслужване и инвестиционните възможности сред гражданите и държавите в ЕС. Истината обаче се оказва друга. Поради засиления интерес за печалби, частните банки започват невъздържано раздаване на невъобразими кредити за проекти от ранга на Олимпийските игри в Атина през 2004 г. и поддържането на армия, готова да влезе в бой с целия цвят. Чисто по балкански повечето от парите изтичат към личните сметки на политици, а проектите са щедро обслужени от европейски доставчици на продукти и услуги. Това довежда до небивал ръст на БВП и той се утроява на глава от населението само за 7 години. Но идва съдбоносната 2008-ма с жестоката финансова криза долетяла през океана и опияняващата лудост се превръща в предсмъртен гърч. Така функционира днешната парична система в света, парите се създават с проста счетоводна операция при отпускането на кредита, а съотношението между така създадени електронни пари от частните банки и реалните веществени пари, създадени от националните, стига до 97% към 3%. Когато частните банки надушат печалби за своите акционери в растящите икономики кредитът се разраства главозамайващо и паричната маса в електронен вид нараства неимоверно, когато обаче облаците се сгъстят, онези, които са по-чевръсти и имат по-силно лоби успяват да закрият позициите си като същевременно рязко спират да кредитират. Така същите нарисувани пари, които до скоро са обливали икономиката, изчезват. А нов кредит вече няма кой да отпусне. Натрупаните задължения под прикритието на фразата за „стабилност на банките“ се прехвърлят върху институции на данъкоплатците, а смазаната икономика започва да изпитва хронична нужда от нови заеми, но вече само обществени, за да попълни парадоксално високите дефицити в държавния бюджет. Така вълкът остава сит, но агнето вече не е цяло и дупката за вечно съхранение на неговите кости бива изкопана със завидно майсторство.

Точно това се случи с България преди 20-ина години. Прави са някои, когато казват, че нещо им намирисва или пък напомня на нашите терзания от тогава. Да, механизмът е един и същ и отдавна се знае от сериозните експерти, икономисти, нобелови лауреати или обикновени финансисти. Някой обаче е време да допълни, че нашите кости вече са положени и затрупването на отвора е въпрос на време, тъй като никой нищо не прави за да бъде прекратена тази срамна операция. Блатото на Паричния съвет, въведен спрямо една силна за времето си национална валута – германската марка, но след това механично прехвърлен върху изкуствено създаденото евро, клатещо се върху разнообразните европейски икономики с различни данъчни системи, ни е откъснало от света и реалните възможности за маневриране и защита на родната икономика с български национален интерес.

И докато в реалния живот смъртта е неизбежна и невъзвратима, то във финансовия свят всеки един проблем е поправим стига да има желание и политическа воля за това. Истината е, че решение за Гърция има и то отдавна отлежава на бюрото на фрау Меркел и другите евролидери „под формата на един „червен бутон“, с който всички тези проблеми могат да бъдат забравени“, свободно цитирайки един гръцки преподавател в Тексас. Става дума за въвеждането на нова парична система с реформа в банковия сектор, свързана с отнемането на правото за създаване на пари от частните банки и оставянето му само и единствено под ръководството на обществено контролираните национални банки или специални регулаторни обществени институции. Заедно с това се разделят обслужването от инвестициите в различни направления, за да се локализира риск само върху онези частни интереси, които желаят повече печалби, но и носят самостоятелно възможните загуби, без те да бъдат прехвърляни като тежест върху обществото. С други думи печалбите нека да са частни, но и загубите никога повече няма да са обществени. Това е изходът от експоненциално нарастващата задлъжнялост, облечена в уж справедливи икономии, те пък представени като някаква специална немска работливост, без да се споменава, че и немците обичат да си пийват бира, да скачат от балконите в Слънчев бряг и да гонят момичета по дансинга. По въпроса за тази система вече се събират подписи за референдум в Швейцария – страната на парите, а в Британския парламент вече текат дебати по темата кой и как да има право да създава пари. Проблемът на еврозоната обаче се корени в системата на управление на Европейския съюз, в частност Европейската комисия, която за жалост действа като инструмент за влияние в Европа на армията от лобисти в Брюксел. Днес те надхвърлят 30 000 души или на всеки европейски депутат се падат по около 40 души заети с лобизъм.

С други думи преди години върху нас беше стоварена ужасяващата тежест на понасянето на всевъзможни загуби, но пък управляващите имаха възможност да получат потупване по рамото за фискалната си дисциплина и малко еврофондове, една система от помощни субсидии, която послужи за корумпиране на правителства и изкривяване на демократичния процес. За разлика от България, в Гърция тежестта беше стоварена върху държавата, докато гражданите имаха възможност временно да се възползват от щедро изливаните дългови пари. Повярвайте, това не е повод за завист или омраза, а за сериозно замисляне.

Метафората за гърка, живеещ на гърба на бедните източно европейци е зловещ, а нейната разновидност за вземането на хляба от устата или поршето от ръцете на нищо не подозиращия германец е не по-малко ужасяваща. Такава хипотеза унищожава европейската идея, вкарва динамит в приятелските отношения между народите на континента, програмира конфликти, ненавист и сегрегация. Не за друго, а защото лобистите в Брюксел ловко освободиха частните банки и облигационери от гръцките заеми, които ги направиха богати. Оставиха дълговете в ръцете на европейските длъжностни лица, невинно обяснявайки, че загробването на Гърция всъщност е една общо европейска форма на солидарност. Това се оказа добър инструмент за разделение, съответстващо на владеене чрез страха, все белези на тоталитаризма, от който същите тези европейци уж се бяха отървали преди 25 години. Гърция изобщо не е най-зле в света откъм дългове, но се отнасят най-зле с нея, може би защото си позволява да прави темата публична, да ангажира демократично хората си, извършвайки своеобразна политическа революция. Някой иска да я накаже за нещо, някой на някого иска да намекне нещо днес? На Италия, Португалия и Испания тепърва им предстои да се сблъскат с дълговата криза и Гърция явно трябва да им послужи за урок.

„Който контролира обема на парите, в която и да е страна, е абсолютен господар на цялата индустрия и търговия.“ – Джеймс А. Гарфийлд, 20-ти президент на САЩ

Експериментите с Гърция, започнали с идването на Папандреу на власт през 2009-та и откритието, че отчетите на предишните правителства са умишлено манипулирани, се провеждат до днес като парите от новите заеми отиват за изплащане на старите. Това неминуемо ги оскъпява, имайки предвид и определението „боклук“, с който рейтинговите агенции великодушно даряват Гърция. От 2010г. досега южните ни съседи се молят, чукат по вратите на кредиторите или просто ругаят като най-накрая и във всеобщо допитване изразяват желанието си опитите с тях да приключат като така наречените европейски „партньори“ се отнесат с уважение и приложат нормални мерки, запазващи достойнството на гражданите. Това, което ние загубихме отдавна със социална пенсия от 115лв, масова пенсия от 158лв., утопично недостижими пенсии след десетина години и минимална работна заплата, за онези, които все още имат работа от 380лв. Източно европейците, в това число и ние българите няма за какво да се сърдим на гърците, че отстояват правата си. Просто ние сме забравили, че изобщо имаме права, най-важното, от които е правото на достоен живот, записано във всички Конституции и в Международната харта за правата на човека. Днес, достоен живот без доходи е невъзможен, а пари има достатъчно, но не се разпределят справедливо и гарантират крайно неравенство. Липсва единствено политическа воля и желание за справяне с най-важните предизвикателства пред гражданите – техните доходи, свободният избор с директно участие във вземането на решения и освобождаване на предприемаческата инициатива. Сочената за оправдание на срамните доходи у нас ниска производителност на труда не е причина, а следствие, породено от липсата на иновации, лошото образование и здравеопазване, ниското ниво на инвестиции в умения и технологии, както и крайната експлоатация с напълно отсъстващ синдикализъм или общо отстояване на права. От друга страна желанието експортна ориентация страната ни направи напълно зависими от чуждите пазари, докато вътрешният беше унищожен, заедно с демографията и щастието на хората, които са останали да добавят стойност и печалби предназначени само за малцина.

Когато гърците казват, че ги тласкат към българизация, това означава, че частният дълг е станал институционален, а след това ще бъде стоварен върху населението и изсмукан от хората под формата на икономии. Резултатът е крайна бедност и изрядни финанси, оправдани с мъгливи описания на мързеливи непроизводителни хора. Това се случи у нас 96-97-ма година. За това родните експерти са прави. Да си припомним обаче кой е ползвал парите и там, и тук?

Не по-малка гавра с България е чужди евродепутати да ни дават за пример, когато се опитват да нагрубят гръцкия премиер в пленарната зала на Европарламента – институцията, символ на идеята за демократичния Европейски съюз. Нашите евродепутати трябваше веднага да протестират и да поискат незабавни мерки за извеждане на България от това унизително положение на трайна бедност и нищета. Защо седем години у нас така наречените еврофондове не постигнаха никакви стабилни резултати? Нима тези пари не са парите на европейските данъкоплатци, комбинирани с вноската ни към ЕС, също така събрана като данъци от и без това изнемощелите български граждани?

Гърция е наказана от ЕЦБ, МВФ и ЕК, за да послужи за пример, както ние служим за пример, пред останалите, да не си и помислят да спират плащанията, независимо от условията за гражданите на съответните страни, ако не искат да ги сполети съдбата на гърците, камо ли тази на българите. Не става и дума за развитие, за това, че заемите могат да бъдат обслужвани по-добре, когато има наличие на ръст в икономиката. Нито дума не се споменава и затова какво преживяха досега гърците, да не говорим за българите, които се развяват като плашило пред останалите европейци. Напълно незаслужено, с участието на същите тези европейски институции, лицемерно критикуващи и същевременно поддържащи с братски прегръдки и целувки установеното положение у нас.

Така кръгът на мисли се затваря. Икономиите не генерират растеж, съответно платежоспособността намалява, следователно дълговете стават неизплатими. Тази политика не работи, никъде, и ако това е единственият избор пред гърците, поставен от кредиторите то тогава що за еврозона е това? Гърците предоставиха своето предложение, остава кредиторите да се произнесат. Къде обаче сме ние и имаме ли национално достойнство и сили да се изправим от гроба, в който отдавна лежим и чакаме някой друг да падне в него, за да има с кого да споделим националната си мъка?

Предстои да видим. Но не като зрители, а с директно участие в процесите.

Автор: Георги Неделчев

Съпредседател на Българско сдружение за директна демокрация – БСДД, http://www.budd.bg

П.П. Един стар анекдот може да ни ориентира за характера на преговорния процес между Гърция и трите институции кредитори – ЕК, ЕЦБ и МВФ:

„Професор седи в студентския стол. Идва студент и сяда на неговата маса. Професорът казва: ”Птица и свиня не могат да седят на едно място!“

Студентът: „Тогава аз отлитам.“

Професорът се ядосал много и решил да го скъса на изпита. В деня на изпита студентът отговаря за отличен. Професорът му задава въпрос:

“Вървиш си по улицата и насреща ти две торби – едната с акъл, другата с пари. Ти коя ще вземеш?“

Студентът отговорил: „Тази с парите.“ А професорът отвърнал: „А аз ще взема тази с акъла ако съм на твое място.“

Студентът: „Кой какво си няма това иска.“

Професорът се ядосал още повече, взел му книжката и написал вътре „Говедо“. Студентът си тръгнал без да я отваря. Не минали 2 минути и студентът влиза отново и казва на професора:

“Извинете, г-н професор, тук само сте се подписали, може ли да добавите и оценката?“

Преди 100 години Османската империя се включва в Първата Световна Война като съюзник на Централните сили (Австро-Унгария и Германия) срещу Антантата (Англия, Франция и Русия). Това означава, че както е обичайно за войните, в които противници са Османската и Руската империи, военни действия се водят на Кавказкия фронт, чиято най-гореща точка по онова време е именно територията населявана от арменци. Във връзка с това и двете Империи решават да изтеглят арменското население от двете страни на границата.

Целта е да се опразни зоната за сражение като се постави „в безопасност“ цивилното население, както и да се предпазят въоръжените сили от евентуална предателска дейност на благосклонно настроеното към Русия християнско население. По данни посочени от Робер Мантран в неговата „История на Османската Империя“ само 120 000 души оцелели и достигнали лагерите в Хама, Хомс и Дамаск. Колоните на депортираните оредявали с всеки изминал ден. Преброени са 200 000 в Даир-ез-Зор, 50 000 в Алепо. От другата страна, 300 000 души са достигнали в Кавказ, благодарение на руската окупация. Не може да бъде посочен точният брой на жертвите – между 300 000 до 600 000, а според други 1 000 000, дори 1 500 000.

Участието на Османската империя в Първата световна война завършва с нейния крах като имперска държава. Съгласно сключеното Мондорско примирие тогавашната държава се задължава да изтегли войските си от всички свои арабски провинции и други нейни територии. Да демобилизира своята армия с изключение на един малък контингент, да предаде военноморския си флот, да върне всички военнопленници, да предостави на Антантата контрола върху всички свои железопътни пътища, морския транспорт, пощата, телеграфа, на Антантата се признава правото да окупира зоната на Проливите, тунелите в планините Торос в Югоизточен Анадол и всеки друг обект по свое усмотрение. След това се създава нова национална държава – Турция от всеизвестният Мустафа Кемал Ататюрк.

Тези встъпителни редове са кратка историческа справка за ужасяващите събития, които са причина за едно гласуване на българският парламент в слънчевия петъчен ден 24 април. Точно сто години от началото на трагедията. Трябваше да се гласува Декларация, която да признае арменския геноцид за… геноцид. Разбира се, едва ли някой се съмнява, че това гласуване е инспирирано от политически сили, чиито щаб кварири не са в София. Вече 24 държави, сред които Германия, Франция, Италия, Гърция, Русия, Аржентина и др. са признали извършеното за геноцид, въпреки недоволството на Анкара. Първите, които официално го признават са Уругвай през 1965 г., следват ги Кипър през 1975 г., след като Турция анексира северната част на острова, като кипърците дори инкриминират отричането, че това е било геноцид. Държавите, които официално са признали това „масово изтребление“ за геноцид до 2005 г. са малко и без особено влияние в световната геополитическа игра. След тази година постепенно и големите играчи се включват в „признаването“.

Това развитие на нещата, може да бъде свързано с възкачването на Реджеп Таийп Ердоган и неговата Партия на Справедливостта и Развитието на власт в Турция. Политическата платформа на Ердоган е определяна като Неоислямистка. Това всъщност означава, че след почти 90 години господстване, светските и прозападни идеи, които налага Ататюрк са слезнали от дневния ред. Религията възвърна част от позициите си, а Османското минало беше възприето като наследство на Турция. По този начин Ердоган иска да повдигне престижа на страната си, която е в страхотен икономически подем през новия век. Нарасналите възможности на държавата се превръщат в повишени амбиции, които са отразени от новата Ердоганова идеология.

Паралелно с тези промени тече процес на постепенно централизиране на властта в страната и поетапно елиминиране на политическите противници на Неоислямистите. Това превръща Турция в сериозен играч на регионалната геополитическа сцена. Важната географска позиция, силната армия, икономиката на страната, която е 14-та по големина в света и имперското минало, кара турските политици да се опитват да играят своя собствена, независима политика на международната сцена. Припомняме, че Турция беше основен съюзник на НАТО по време на Студената война. Страхът на Турската държава от гиганта СССР, я караше да търси закрила от евентуални посегателства при другата супер-сила – САЩ, но разпадането на Съветската държава освободи Турция от тази тежест.

Днес Турция наистина успява да води независима политика, въпреки продължаващото си формално участие в НАТО. Тя отказа да предостави своите бази за въздушни удари срещу Ислямската държава, както по-рано отказа участие във военната операция срещу Ирак. Промени позицията си спрямо Израел, като до скоро беше сред малкото мюсюлмански приятели на еврейската държава. Опитва се да съсредоточи голяма част от енергийната инфраструктура по традиционното трасе Изток-Запад и се опитва да се конкурира с Ислямската република Иран и Кралство Саудитска Арабия за първенство в мюсюлманския свят. Освен положителни страни, воденето на независима външна политика има и отрицателни страни и Турция ги усеща с пълна сила.

Гореспоменатите регионални конкуренти, както и традиционните геополитически играчи, САЩ и Русия, се опитват да сдържат амбициите на развиващата се държава. Това става чрез използването на широк инструментариум от политически, икономически и социални „хватки“. Признаването на Арменският геноцид е една от тях. По този начин се цели формирането на необходимо обществено мнение по света, сближаване на регионалните християнски държави срещу Турция и придобиването на още един „коз“ при евентуални преговори с Турция от всякакъв вид. Арменският геноцид не е единствената акция, която цели сдържането на Ердоган. Във вътрешната политика избухват скандали за корупция, протестите в парка „Гези“ и др.

Покрай границите на Турция гори конфликтът в Сирия и Ирак, а кюрдското малцинство там е активно въоръжавано и обучавано във военно дело от различни сили. Това силно притеснява правителството в Анкара, заради многочисленото кюрдско население в източната част на страната, което там е мнозинство. Това накратко е геополитическото положение на Турция днес, като тук не се стремим да сме изчерпателни, а само да очертаем причините за гласуването на подобна „Декларация за признаване на арменския геноцид“ от българските депутати.

Гласуване на подобен документ би поставило България в деликатна ситуация. Турция е държавата, в която България реализира най-големия си износ ( 3,919.8 млрд. лв. за 2013 г. според НСИ) и е продала на България стоки за 2,953.9 млрд. лв., което означава, че за 2013 г. България реализира най-положителното си търговско салдо, търгувайки с Турция – 965.9 млн. лв. (2013 г. е последната, за която НСИ дава данни относно външната ни търговия). За влиянието на Турция върху вътрешната политика на България не е известно много, освен многобройните слухове, но ДПС и партията с Корман Исмаилов в Реформаторския Блок рядко пропускат да демонстрират близостта си с Ердоган. Голямото турско малцинство (585,024 души ок. 9% от населението на България) винаги е предизвиквало притеснения сред обществото и политиците ни, от другата страна на границата живеят по общоприети оценки ок. 450 000 български граждани, повечето, от които са с турски произход. Това създава потенциал за евентуални сепаратистки настроения в източните и югоизточните райони на България, където е концентрирано населението от този етнос. Въпреки, че такива настроения изглеждат далечни, не бива да се подценява опасността в бъдеще, особено, имайки предвид нарастващата мощ на турската държава и отслабването на влиянието на традиционните свръх-държави върху регионалните геополитическите процеси. Наред с тези съображения, не бива да се пренебрегват и продължителните икономически проблеми на страната ни, които стават все по-големи заради политическата обстановка около Русия и кризата в Гърция и Еврозоната.

Накрая следва да „поздравим“ българските депутати за особената формулировка на приетата декларация -„Масово изтребление на арменския народ от Османската империя“ (САЩ също маневрират относно признаването на геноцида, така че формулировката може да дължим на някой съветник от Белия дом). Иначе трудно ориентиращите се наши политици възприеха една позиция, която може би ще бъде приемлива и ще отрази интересите на двете страни. България вече фигурира в някои списъци с държавите признали геноцида, а от друга страна и турските дипломати останаха доволни, че протестът им беше отразен като премиерът лично и извънредно отиде в парламента, за да насочи питомниците си.

Отговорът на Големия въпрос все пак остава да тежи на съвестта на следващите поколения българи. Ако има такива…

Автор: Иван Христов, Софийски университет

Редакция: БСДД