ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН КОМИСАР ПРЕД ПРОКУРОРА НА РЕПУБЛИКАТА*

Бепе Грило в ролята на комисаря, Движение 5 звезди в ролята на прокурора на Републиката – План Б на Италия за излизане от еврозоната.

Щеше да бъде много трудно да се намери някой, който да защити гръцките интереси по-зле от Ципрас. Само едно дълбоко икономическо късогледство в комбинация с неясна политическа стратегия можеха да превърнат огромния изборен консенсус, който през месец януари доведе Сириза на власт, в победа на неговите врагове само шест месеца по късно, въпреки победния резултат от гръцкия референдум.

Категоричният отказ от Grexit беше неговата смъртна присъда.

Убеден, като ръководството на нашата Демократическа партия (в Италия), че може да разчупи чудотворното словосъчетание Евро-аскетизъм, Ципрас предаде на Германия и без това ограничения суверенитет на своята родина.

Идеята да се опълчиш на ЕС без ясен план Б за излизане, лиши Гърция от най-силната карта, която можеше да бъде изиграна на масата на преговорите.

От самото начало беше ясно, че Ципрас ще се провали, въпреки опитите на Варуфакис да реагира. Само медиите и някои залязващи политически партии, вдъхновени от щурата идея за Съединени Европейски Щати можеха да повярват на един Европейски Съюз без аскетизъм. След седем години на икономическа разруха, те са принудени да се самозалъгват само и само, за да не признаят хипотезата „съществуване на живот извън ЕС“.

Катастрофалните последствия са пред очите ни:

  • явен нацизъм от страна на тези, които превърнаха страните от Южна и Източна Европа в свои сателити. Историческите сравнения са меко казано обезпокояващи.

  • мълчание или явна подкрепа от страна на други европейски държави, или от опортюнизъм (север), или от сервилничене (периферия).

  • финансови пазари, които празнуват края на Демокрацията.

  • изземване на националното наследство чрез ипотека за 50 млрд евро над гръцките блага, заграбени от фонд създаден от Адолф Шойбле, за да премине към връщането на неговите военни кредити.

Всичко е заучено, предвидено и планирано до минимални детайли. Германия е систематична и последователна в своята стратегия. Създава прецедент, за да го използва при всяка следваща битка, налагайки все по-инвазивни решения благодарение на принципа „мълчанието е знак за съгласие“.

На Ирландия, Испания и Португалия трябваше да се демонстрира, че финансовата взискателност възнаграждава, както по отношение на реформите (данъчно облагане за покриването на лихвите по дълга и вътрешно обезценяване чрез натиск върху правата на работниците) така и по отношение на самия дълг, платен с кръвта на държавите-длъжници.

Кипър доказа, че могат да се „щипят“ банковите депозити, събирайки пари не само от данъците върху доходите, но и от частните спестявания на гражданите.

В Гърция летвата се вдигна до такава степен, че директно да бъде конфискувано общественото наследство в полза на фонд, чийто централен офис Шойбле искаше дори да бъде извън гръцките предели.

Италия е крайната точка на всички тези прецеденти, посети по пътя на предполагаемата необратимост на еврото. Безсмислено е да се правим на ударени. Гърция ни поучи, трябва да бъдем готови когато дойде нашия ред на длъжници…

Един недобре аргументиран срещу аскетизма премиер, който де факто отказа изход от еврото, без парична икономика и с импровизирана политическа стратегия в този исторически момент, е явна национална заплаха. Отнасяше се за Ципрас, същото ще бъде и положението с Ренци.

План Б е жизнено важен за Италия, който и да е на власт. С огромния си дълг и производствена икономика, основана на износа, е безотговорно да бъдем заварени неподготвени, пред едно дори доброволно напускане на ЕС, имайки предвид, че никой не може да предвиди хода на събитията.

Не трябва да разчитаме на никого, защото, когато дойде моментът, ще бъдем сами. Същото се случи и с Ципрас, който обърка сметките си, надявайки се лека-полека да привлече на своя страна своите периферни събратя, които се покриха зад сянката на измамното усещане, че „този път на нас ни се размина“.

Референдумът, който предлага Движението 5 Звезди е много важен инструмент. Може да ни помогне да изненадаме противника и да дадем демократична легитимност на нашия Euroexit.

Да използваме огромния си дълг като заплаха. Точно това е предимството, което ни позволява да атакуваме на масата, на каквито и да било бъдещи преговори, вместо да треперим от страх пред исканията на кредиторите. Това значи да не бъде позволена, каквато и да било германска намеса при нашето законно право да преименуваме нашият дълг в друга валута, когато и ако дойде моментът.

Засилване на банките? Заплахата за фалит на банките и липсата на ликвидност накараха Ципрас да капитулира. Готовността да се национализират банки и минаването на друга валута са начините да не загубим първата битка, която трябва да водим, когато дойде моментът да се откъснем от псевдо-кислородната маска на ЕЦБ. Де факто, какъвто и да е План Б, трябва да се предвиди въвеждането на паралелна валута, която ще позволи по-леко напускане.

Да държим вниманието си постоянно насочено към Франкфурт и към Вашингтон. Европейската криза ще продължи, докато на американците им изнася, тоест, докато не бъде прието окончателно ТПТИ/TTIP, с което САЩ ще си вземе Европа по същия начин, както Германия направи с периферията на Стария континент.

Еврото отдавна е само една война между кредитори и длъжници. Безсмислено е нашето правителство да застава на страната на силните, победителите – евро-бюрократи и лобисти. Еврото не може де се реформира отвътре, трябва да воюваме срещу него отвън, отървавайки се от тази антидемократична усмирителна риза.

Нашите огромни задължения, липсата на икономически растеж и дефлацията ни поставят в графата на победените от Дълга.

Всичко това значи, че трябва да се въоръжим с едно евро-скептично правителство, за да можем да отблъснем жестоката атака, на която скоро ще бъдем подложени и да запазим италианското наследство, което е и ще бъде в опасност, докато не си върнем финансовата независимост.

*Един от остро разобличителните филми (1971) на италианския класик Дамяно Дамяни, който разкрива не само усещането за чувството на страх, сковало италианското общество през 70-те години, но съдържа и призив за решителен отпор на престъпността и насилието. В него американският актьор Мартин Болсъм успява да покаже по изключително убедителен начин преображението на комисар Бонавиа в яростен отмъстител за смъртта не само на своя брат, но и за всички ненаказани убийства на мафията. Положението днес в Италия е идентично, единствено ролята на мафията е поета от евро-бюрокрацията и лобистките групи по интереси в Брюксел.

Превод: Боян Ковачев, координатор на БСДД в Рим, Италия.

Редакция: БСДД

Оригинален текст, Блог на Бепе Грило:

http://www.beppegrillo.it/2015/07/il_pianob_dellitalia_per_uscire_dalleuro.html

Реклама

КРИЗАТА Е В НАС И НИЕ СМЕ В КРИЗАТА

Какво ли не се изписа и не се изказа през последните седмици за Гърция и Ципрас. Де що има анализатори и експерти се упражниха, всеки по своему, а някои и по поръчка, върху темата гръцки дълг и какви ще са последствията от предстоящия в Гърция референдум.

Както беше писал Солженицин, в едно друго време и по друг повод „Рекло телето дъба да мушка”. Само че дъбът на световния капитал се е разраснал до нечувани размери, разклоненията му са обхванали и въвлекли в зависимост цели държави, както и Европейския съюз. Гръцкото теле е устойчива и инатлива порода. Не се дава лесно и обича живота.

Какво да кажат обаче българските Белчо и Сивушка, които се напъват да стават европейски крави – дали ще станат европейци по гръцки сценарий или ще ги вкарат в кошарата на европейското стадо при други условия?

Драги зрители, всичко зависи НЕ от нас – европейци ли ще сме, по-европейци или най-европейци – въпросът се решава на ниво, където ние, обикновените хора, трябва да слушкаме, а не да вадим рога.

Но нека обясня с думи прости на драгия зрител как професори и анализатори тътнат словозаблуди, целящи да ни убедят, че нашият единствен и спасителен остров е зависимостта от цялото, а не независимостта на националното.

Европейските идеи за прогрес и техническо развитие са прекрасни, но утопични. Защо? Защото идеята за единност се опорочи от влиянието на капиталите върху решенията на Европейския парламент. Защото там вече не са независими, не са заинтересовани за съдбата на народите в европейското семейство, а от просперитета на отделни компании и корпоративни гиганти.

Когато главата на едно семейство изпадне в зависимост, повлича всички членове на семейството със себе си. Така цялото вече зависи от чужди решения и те се превръщат в расистки спрямо всеки, дръзнал да бъде различен или да отстоява себе си и своите ценности, ако те не отговарят на версията на ръководството.

В този смисъл, обявяването за варварски, враждебни, неправилни или недоразвити другите общества, които изповядват различни ценности и са построили дома си по друг начин, не те прави по-малко варварин или враг от тях самите.

В своето интервю за Фрогнюз от 30 юни професор Слатински обвинява Ципрас, че е забил нож в гърба на демокрацията, нарича го враг на демокрацията и громи с думи тежки решението на гръцкия премиер да проведе референдум.

В противовес на тези обвинения, един нобелов лауреат по икономика – професор Пол Кругман – споделя, че създаването на единната европейска валута е грешка.

В „Ню Йорк таймс“ проф. Кругман развива тезата, че не всичко, но повечето, от това, което чуваме за гръцката безотговорност и разпуснатост, не е вярно.

Нещо повече, нобеловият лауреат съставя пред очите ни сценария за „Грексит“ и казва:

„Проблемът с Грексит винаги се е съдържал в риска от финансов хаос, в банковата система, разрушена от панически тегления на средства, и в бизнеса, кретащ едновременно заради банкови проблеми и заради несигурност по отношение на законовия статус на дълговете. По тази причина няколко поредни гръцки правителства се присъединяваха към исканията за строги икономии и по тази причина дори СИРИЗА – управляващата лява коалиция, беше готова да приеме мерките, които вече бяха наложени. Всичко, което тя искаше на практика, е спиране на по-нататъшните ограничения.

Но тройката не искаше и да чуе за това. Човек може лесно да се изгуби в детайлите, но основното в момента е, че Гърция беше възнаградена с оферта от типа „това или нищо“, която по нищо не се различава от политиките през последните пет години.

Това е (и най-вероятно е трябвало да бъде) оферта, която премиерът Алексис Ципрас не може да приеме, тъй като това би унищожило политическата причина за съществуването му. Следователно целта би трябвало да бъде той да напусне поста си, което по всяка вероятност ще се случи, ако гръцките гласоподаватели се страхуват достатъчно от конфронтация с Тройката и гласуват с „да“ на референдума.

Те обаче не трябва да го правят по три причини:

Първо, ние вече знаем, че все по-суровите икономии не водят до нищо – след пет години Гърция е в по-лоша форма от когато и да било.

Второ, много и дори по-голямата част от хаоса покрай Грексит вече се е случила. След затварянето на банките и налагането на капиталови ограничения, няма какви повече щети да бъдат нанесени.

И накрая, присъединяването към ултиматума на Тройката ще представлява окончателното отказване от каквито и да било претенции за гръцка независимост. Не вярвайте на твърденията, че представителите на тройката са просто технократи, които обясняват на необразования гръцки народ какво трябва да направи. Тези предполагаеми технократи на практика са фантазьори, които пренебрегват всичко, което знаем за макроикономиката и са бъркали през цялото време.

Тук не става въпрос за анализи, а за сила – силата на кредиторите да дръпнат шалтера на гръцката икономика, която ще издържи докато вариантът за излизане от еврото се смята за немислим.

Така че, сега е време да сложим край на тази немислимост. В противен случай Гърция ще се изправи пред безкрайни икономии и депресия без ни най-малък намек за край.”

Та, не разбрах, кой на кого е забил нож в гърба? Или нашият професор нещо се е объркал?

Според вас, на кого бих повярвала повече и в чии думи има повече здрав разум, но най-вече независим разум?

Смешно е дори да задавам този въпрос, особено предвид почти пълната липса на независимо мнение в България и замяната му с платени, подплатени и подгрети партийно разбирачи.

Иска ми се обаче да се върна на гръцкото теле и нашите Белчо и Сивушка. Те си приличат по това, че са в едно положение – криза в кошарата, криза извън кошарата, кризисен план, спуснат отвън, а вътре – разпад, глад и икономии.

Белчо и Сивушка отдавна гладуват. Разликата между нас и гърците е основно в това, че там ядоха и пиха всички, а тук европейските средства отидоха в ръцете на шепа хора, за сметка на това тежестта падна на плещите на обикновените българи.

Кризата е в нас и ние сме в кризата, драги зрители. Икономическият империализъм, стратегическото превъзходство на определени държави над всички останали и корпоративните капитали няма да ни изведат към свобода, независимост и икономически растеж, а ни поставят в перманентна задлъжнялост за поколения напред и без изход, в колониално робство. Така беше и при налагането на комунистическата догма, така е и днес. Същия хомот утре ще теглят децата ни.

Горкият Ципрас, който реши да се прави на независим и корав в общество на люти икономически хиени.

Все пак, не мога да пропусна и една светлинка в мрака – държавата, която остана независима, която търгува свободно с целия свят и в която правилата се определят не отвън, а с референдуми, с гласа на народа. Да живее Швейцария, в която няма криза и няма да има. Чудно защо…

 

Автор: Лидия Делирадева, Електронен референдум

ПОВЕЧЕ АМБИЦИЯ ЩЕ ТРЯБВА ЗА „СТИМУЛИРАНЕ НА ПОТРЕБЛЕНИЕТО“

Икономическата политика на набиращата обороти испанска „нова“ партия сигнализира за нов модел на просперитет, но нещата могат да стигнат по-далеч за Плана на партия „Podemos“ (от испански, Ние можем).

Автор –  Гиоргос Калис (Giorgos Kallis), професор по екологична икономика и редактор на новата книга: „Отрицателен икономически растеж: речник на новата епоха“ (Degrowth: A vocabulary for a new era„, 15.01.2015)

Превод – Александра Арбекова, Редакция – БСДД

Затягане на коланите или стимулиращо въздействие? Това е въпросът, който се поставя в резултат на финансовата криза – един въпрос, който обачвече е с изтекъл срок на годност.

Възобновяването на растежа, било то чрез строги икономии или стимулиране, може вече да е невъзможно, а и определено не предизвиква устойчиво развитие. Основният въпрос на нашата епоха, е как да се осигури просперитет без растеж. Обаче, не очаквайте много от консерваторите или социалните либерали, които са на власт. За тях, изоставянето на бляна за растеж е немислимо. Но ще бъдат ли различни набиращите сила нови политически организации в Европа?

Испанската политическа партия „Podemos“ (Ние можем), с представители на възраст около 30 и нещо от университетската и свързаните с нея среди, наскоро представи своята икономическа програма. Проектът на документа, изработен от професорите Висенс Наваро (Vicenç Navarro) и Хуан Торес (Juan Torres), не призовава към  просперитет без растеж, но, така или иначе, такъв може да е резултатът. Целта на програмата всъщност е да „стимулира потреблението“.

И все пак, за разлика от разглежданото от Кейнс, това не е каквото и да е потребление. Става дума за базовото потребление на нуждаещите се. По-високи данъци очакват капиталовите доходи и високите заплати, разликите във вътрешнофирменото заплащане са ограничени, а минимален доход е гарантиран на всеки, който няма работа. Ако растежът се прекрати, осигуряването на базови средства за живот на всички извън рамките на –  все още значителното – всеобщо благосъстояние, е от жизненоважно значение. Ако няма растеж, преразпределението е повече от необходимо, тъй като иначе богатство натрупват тези, които вече го имат в повече.

Благосъстоянието диктува това, което Наоми Клайн (Naomi Klein) нарича „селективен отрицателен икономически растеж“ на „мръсните“ сектори и процъфтяването на устойчивите. Програмата на „Podemos“ призовава за мораториум върху пословично корумпираните мега-инфраструктурни проекти в Испания, а също така да се премине към инвестиране на публични средства в чисти производства и възобновяема енергия. Програмата се ангажира с подкрепата на социалните грижи, образованието и кооперативите. Дори ако няма растеж, тези сектори имат предимство: те не се нуждаят от нарастващи печалби. Документът също така предлага да се намалят темповете на спекулативния капитал и да се пренасочат инвестициите към малките предприятия и работническата класа с драстични банкови реформи и подобие на данъка на Тобин (Tobin tax) върху финансовите транзакции и краткосрочните борсови операции.

Авторите признават, че социалните грижи или образованието, могат и да не доведат до увеличаване на БВП, поне не веднага. По мнението на авторите, обаче, тези два фактора ще увеличат в широк смисъл икономическата дейност, при това в дългосрочен план. Скептично се отнасям към перспективите за такъв безтегловен растеж. Но предложенията са добри, независимо от техния ефект върху растежа.

И все пак, ако партията „Podemos“ игнорира БВП, както прави докладът, тогава ще й трябва една система за показатели на просперитет за оценка на успехите си. И трябва да помислят по-внимателно за това, как ще запазят стабилността, ако икономическата активност не се увеличи.

Без растеж, и при условие, че работата става все по-компютъризирана и автоматизирана, работниците стават излишни. Справедливо, документът предлага 35-часова работна седмица: в икономика, която няма растеж, могат да се създадат повече работни места, ако всеки от нас работи по-малко. Подкрепата на грижите и образованието също е правилна стъпка: тези „по-малко продуктивни“ дейности са интензивни по отношение на заетостта, същевременно осигурявайки по-висока социална стойност.

Обаче, партията „Podemos“ сгреши като замени ангажимента си за базов доход с минимален доход, който е гарантиран само за тези, които не могат да си намерят работа. Базовия доход осигурява достоен живот за всички. Той е право на всеки гражданин, като премахва клеймото „безработен“. Базовия доход не е пречка за работа, тъй като хората го получават и когато работят. Но, за разлика от обезщетението за безработица, можете да получавате базовия доход, ако искате да работите по-малко, за да посвещавате повече време на семейството си, грижи, развлечения, доброволна или политическа работа. Проучванията показват, че един основен доход от € 400- € 600 (£ 317- £ 475) на човек е реалистично изпълним в Испания, при това без радикални промени в данъците. (подобно изчисление за България показва близка цифра, но с данъчна реформа, участие на гражданите в политическите решения, реформа в паричната политика и нова икономическа политика, бел.ред.)

Без растеж, дълговете не могат да бъдат изплатени. Една икономика не може да бъде принудена да расте неестествено, за да се изплащат дълговете, направени да подхранват един фиктивен растеж от миналото; някои дългове трябва да бъдат анулирани. Чий дълг ще бъде опростен е въпрос на демократичен избор. Загубите трябва да понесат спекулантите, а не владелците на скромни спестявания. Политиката на партия „Podemos“ предлага гражданско обсъждане за преструктуриране и анулиране на дълговете на Испания, както на самата държавата, така и на населението й, но подробности не се уточняват.

Анулирането на дълговете може да предизвика неустойчив растеж, като се случи в Еквадор. В реалността, освободеното от работа време заедно с един базов доход позволява свободата дори то да премине в гледане на телевизия, джаджи или уикенди с пътуване нанякъде. Вместо това обаче, Наваро и Торес се стремят към „екологично устойчиво“ потребление. За съжаление, не става ясно, как и защо това може да бъде резултатът от техните предложения.

Какво ще направи партията „Podemos“, ако неустойчивият растеж се възстанови, въпреки намеренията и? Тук „Podemos“ трябва да се задълбочи в детайлите. Първо, трябва да се определят ясните екологични ограничения, като лимит за емисии на въглероден диоксид или използване на суровини, използвани от Испания, както и тези, включени във вносните потребителски стоки.

На второ място, партията трябва да ограничи рекламата, като я забрани в обществените пространства, както наскоро реши да направи град Гренобъл. И накрая, за да се стимулира устойчивото потребление, данъците трябва постепенно да се пренасочат от труда към използването на ресурсите, така че да са в полза на хората с по-ниски доходи и потребление. Данъкът върху въглеродните емисии би могъл да бъде свързан с финансирането на базовия доход.

Без растеж, държавните приходи могат да се застопорят. Документът за икономическата политика на „Podemos“ може да се ангажира с ефективен публичен сектор, но освен добрата воля на некорумпираните новодошли, той не предлага алтернативи на съкращения, приватизация и аутсорсинг. Тук е пропусната възможността да се направи връзка към процъфтяващата кооперативна икономика на Испания, където определени групи сами организират достъпни решения в сферите на здравеопазването, образованието, храната, настаняването, или грижите. Тези решения могат да намалят разходите на социалната държава и да помагат за осъществяването на реформи в нея.

Като цяло, политиката на партия „Podemos“ ни насочва в правилната посока. Въпреки това, тя може – и трябва – да направи една стъпка напред.

http://www.theguardian.com/sustainable-business/2015/jan/15/spain-podemos-should-further