ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН КОМИСАР ПРЕД ПРОКУРОРА НА РЕПУБЛИКАТА*

Бепе Грило в ролята на комисаря, Движение 5 звезди в ролята на прокурора на Републиката – План Б на Италия за излизане от еврозоната.

Щеше да бъде много трудно да се намери някой, който да защити гръцките интереси по-зле от Ципрас. Само едно дълбоко икономическо късогледство в комбинация с неясна политическа стратегия можеха да превърнат огромния изборен консенсус, който през месец януари доведе Сириза на власт, в победа на неговите врагове само шест месеца по късно, въпреки победния резултат от гръцкия референдум.

Категоричният отказ от Grexit беше неговата смъртна присъда.

Убеден, като ръководството на нашата Демократическа партия (в Италия), че може да разчупи чудотворното словосъчетание Евро-аскетизъм, Ципрас предаде на Германия и без това ограничения суверенитет на своята родина.

Идеята да се опълчиш на ЕС без ясен план Б за излизане, лиши Гърция от най-силната карта, която можеше да бъде изиграна на масата на преговорите.

От самото начало беше ясно, че Ципрас ще се провали, въпреки опитите на Варуфакис да реагира. Само медиите и някои залязващи политически партии, вдъхновени от щурата идея за Съединени Европейски Щати можеха да повярват на един Европейски Съюз без аскетизъм. След седем години на икономическа разруха, те са принудени да се самозалъгват само и само, за да не признаят хипотезата „съществуване на живот извън ЕС“.

Катастрофалните последствия са пред очите ни:

  • явен нацизъм от страна на тези, които превърнаха страните от Южна и Източна Европа в свои сателити. Историческите сравнения са меко казано обезпокояващи.

  • мълчание или явна подкрепа от страна на други европейски държави, или от опортюнизъм (север), или от сервилничене (периферия).

  • финансови пазари, които празнуват края на Демокрацията.

  • изземване на националното наследство чрез ипотека за 50 млрд евро над гръцките блага, заграбени от фонд създаден от Адолф Шойбле, за да премине към връщането на неговите военни кредити.

Всичко е заучено, предвидено и планирано до минимални детайли. Германия е систематична и последователна в своята стратегия. Създава прецедент, за да го използва при всяка следваща битка, налагайки все по-инвазивни решения благодарение на принципа „мълчанието е знак за съгласие“.

На Ирландия, Испания и Португалия трябваше да се демонстрира, че финансовата взискателност възнаграждава, както по отношение на реформите (данъчно облагане за покриването на лихвите по дълга и вътрешно обезценяване чрез натиск върху правата на работниците) така и по отношение на самия дълг, платен с кръвта на държавите-длъжници.

Кипър доказа, че могат да се „щипят“ банковите депозити, събирайки пари не само от данъците върху доходите, но и от частните спестявания на гражданите.

В Гърция летвата се вдигна до такава степен, че директно да бъде конфискувано общественото наследство в полза на фонд, чийто централен офис Шойбле искаше дори да бъде извън гръцките предели.

Италия е крайната точка на всички тези прецеденти, посети по пътя на предполагаемата необратимост на еврото. Безсмислено е да се правим на ударени. Гърция ни поучи, трябва да бъдем готови когато дойде нашия ред на длъжници…

Един недобре аргументиран срещу аскетизма премиер, който де факто отказа изход от еврото, без парична икономика и с импровизирана политическа стратегия в този исторически момент, е явна национална заплаха. Отнасяше се за Ципрас, същото ще бъде и положението с Ренци.

План Б е жизнено важен за Италия, който и да е на власт. С огромния си дълг и производствена икономика, основана на износа, е безотговорно да бъдем заварени неподготвени, пред едно дори доброволно напускане на ЕС, имайки предвид, че никой не може да предвиди хода на събитията.

Не трябва да разчитаме на никого, защото, когато дойде моментът, ще бъдем сами. Същото се случи и с Ципрас, който обърка сметките си, надявайки се лека-полека да привлече на своя страна своите периферни събратя, които се покриха зад сянката на измамното усещане, че „този път на нас ни се размина“.

Референдумът, който предлага Движението 5 Звезди е много важен инструмент. Може да ни помогне да изненадаме противника и да дадем демократична легитимност на нашия Euroexit.

Да използваме огромния си дълг като заплаха. Точно това е предимството, което ни позволява да атакуваме на масата, на каквито и да било бъдещи преговори, вместо да треперим от страх пред исканията на кредиторите. Това значи да не бъде позволена, каквато и да било германска намеса при нашето законно право да преименуваме нашият дълг в друга валута, когато и ако дойде моментът.

Засилване на банките? Заплахата за фалит на банките и липсата на ликвидност накараха Ципрас да капитулира. Готовността да се национализират банки и минаването на друга валута са начините да не загубим първата битка, която трябва да водим, когато дойде моментът да се откъснем от псевдо-кислородната маска на ЕЦБ. Де факто, какъвто и да е План Б, трябва да се предвиди въвеждането на паралелна валута, която ще позволи по-леко напускане.

Да държим вниманието си постоянно насочено към Франкфурт и към Вашингтон. Европейската криза ще продължи, докато на американците им изнася, тоест, докато не бъде прието окончателно ТПТИ/TTIP, с което САЩ ще си вземе Европа по същия начин, както Германия направи с периферията на Стария континент.

Еврото отдавна е само една война между кредитори и длъжници. Безсмислено е нашето правителство да застава на страната на силните, победителите – евро-бюрократи и лобисти. Еврото не може де се реформира отвътре, трябва да воюваме срещу него отвън, отървавайки се от тази антидемократична усмирителна риза.

Нашите огромни задължения, липсата на икономически растеж и дефлацията ни поставят в графата на победените от Дълга.

Всичко това значи, че трябва да се въоръжим с едно евро-скептично правителство, за да можем да отблъснем жестоката атака, на която скоро ще бъдем подложени и да запазим италианското наследство, което е и ще бъде в опасност, докато не си върнем финансовата независимост.

*Един от остро разобличителните филми (1971) на италианския класик Дамяно Дамяни, който разкрива не само усещането за чувството на страх, сковало италианското общество през 70-те години, но съдържа и призив за решителен отпор на престъпността и насилието. В него американският актьор Мартин Болсъм успява да покаже по изключително убедителен начин преображението на комисар Бонавиа в яростен отмъстител за смъртта не само на своя брат, но и за всички ненаказани убийства на мафията. Положението днес в Италия е идентично, единствено ролята на мафията е поета от евро-бюрокрацията и лобистките групи по интереси в Брюксел.

Превод: Боян Ковачев, координатор на БСДД в Рим, Италия.

Редакция: БСДД

Оригинален текст, Блог на Бепе Грило:

http://www.beppegrillo.it/2015/07/il_pianob_dellitalia_per_uscire_dalleuro.html

2041-ва

 

по Джордж Оруел (журналист-есеист)

 

“Бъдещето определя настоящето, не обратното, а миналото е просто минало…” Георги Неделчев (инженер – икономист)

 

 

08.06.2041г. София, България, Балкански полуостров, Европа.

 

Синът ми се прибра по-рано тази вечер, беше се почерпил с приятели по повод новоиздадената му книга, която изпрати часове по-рано на електронните устройства на около 36 милиона активни потребители – българи, с право на глас. Българският му език беше всеизвестен с кристалния изказ и умелите, красиви метафори, изпипан до съвършенство в Софийския Университет, едно от десетте най-престижни учебни заведения в Европа. Четяха книгите му в оригинал от Ванкувър до Владивосток, както обичаше сам да се шегува с една мъдра крилата фраза от недалечното минало, за което българите се стараеха да не си спомнят. Стараеха се упорито, така, както и се трудеха през последните десетилетия. Спомените се бяха превърнали в мечти, а те от своя страна в една странна за тези географски ширини реалност. За която, както вече споменах, всички се трудеха…Трудеха се… Трудът беше превърнал българите в нещо повече от преуспели хора, беше ги извисил. Никой не повярва, че това е възможно, дори, когато заработи първата фабрика за метанол в Бургас през далечната 2017-та година. Бургас – градът на мечтите и неговите трудови хора. Кой би повярвал, че само няколко години по-късно той ще се нареди сред десетте най-добри градове за живеене в Европа. Кой би повярвал, че евтиният нигерийски втечнен газ може да бъде разтоварван на ултрамодерното бургаско пристанище, собственост на българското правителство, финансирано от банката на българското правителство, с привлечен преди това чуждестранен финансов ресурс и гарантиран със стабилните български държавни ценни книжа. Не закъсняха северноамериканските, папуаските, анголските, тринидадските, египетските, дори норвежките и къде без руските доставки на същия този течен природен газ, който дотогава пристигаше от Русия само в газообразно състояние през раздираната от конфликти, мафиотизирана Украйна и с ниско налягане, замръзвайки по дъното на Черно море. От руското пристанище Фрунзе в Крим, китайското карго за Европа също акостира там, за да възтържествува една справедливост от по-далечното минало, а именно, Бургас – най-голямото пристанище на западния черноморски бряг. Беше последван от София, където разцъфтяха отново изкуствата, образованието усети откъде идва новият полъх и го последва, здравеопазването се възстанови във вида, в който хора не умираха повече ей така, просто на улицата. Не закъсня Добрич, който от древен център на българската цивилизационна люлка Добруджа, се превърна в средище на най-новите постижения в холистичните способи за отглеждане на храна и добруване на консумиращите я. Последва ги Стара Загора, където замърсителите изчезнаха, просто умряха, но не умря въгледобива. Просто, евтиния, нискокачествен дотогава лигнит се превърна в синтетичен природен газ с една стара, но добре развита за времето си немска технология. Цялото това газово изобилие отиде в Химко и неговата високоефективна електрическа централа. Но не онова Химко, което вашите прадядовци от Враца все още си спомнят. То умря много по-отдавна. По други причини, вече не толкова известни. Истинското Химко вече беше в Бургас, във високотехнологичната му индустриална зона със специален технологичен парк като онзи, който бяха започнали още през 2013-та в София, но не завършиха по същите вече не толкова известни причини. Не закъсня и Варна, приходите от енергетиката и химията започнаха да пълнят джобовете на работниците, а те повлякоха след себе си имотите, туризма и транспорта, който изцяло се прехвърли на добит от бургаския метанол водород. След него разцъфтяха множество нови истински малки и средни производства в Северозападната и Югозападната част на страната, които я направиха независима от външните прищявки, а българите отново се прочуха като градинари, земеделци, музиканти, певци, спортисти, инженери, химици, икономисти, моряци, шофьори, но не и крадци и сутеньори. Юристи и счетоводители вече имаше предостатъчно. Автомонтьори също, а АйТи секторът си беше прочут отдавна. Даже един български инженер-икономист получи Нобеловата награда за икономика през 2027-ма година за новата си икономическа структура, основана на тоталното общуване. В страната заприиждаха специалисти, говорещи български език от целия свят, някои от тях трето поколение български емигранти. Дори и такива от Канада. Общините реагираха светкавично, беше се появила нова политическа структура, която беше обещала метаноловата икономика на гражданите вместо празните витиевати политичски и правителствени фрази, познати до предсрочните парламентарни избори от 2014-та година. Кметовете, макар и от други, съществуващи тогава политически партии, някои от които на по 100 години, наложиха нови градоустройствени планове със сателитни градчета, отговарящи на същите европейски и световни стандарти, познати вече на емигрантите. Въведоха се правила за стопанисване на имотите, граничещи с идеите на Силвио Гезел от зората на 20-ти век. В смисъл, че който не стопанисва, не трябва да притежава. Малко крайно, но ефективно, дори цените на имотите се урегулираха. Пустеещите бяха обновени или преустроени. Появиха се истински паркове, Черноморието отново започна да се озеленява, планините се освободиха, селата грейнаха. Пътищата и магистралите спряха да се строят с парите на данъкоплатците и неефективните помощи от тогавашния Европейски съюз. Между впрочем, той услужливо престана да съществува точно заради българите. Новият български политически елит показа на закоравелите тогава европейци една друга алтернатива на корупцията, а именно тотални стопански отношения в обществената сфера, но с пълно изключване на държавния от частния интерес. Министрите вече не бяха бизнесмени, лидерите на партии нямаха повече лостове за търговия с влияние. Медиите се успокоиха и заработиха съгласно професионалните норми и етика. Не за друго, ами защото търговията с влияние някак си се беше обезсмислила, като кражбата на ДДС. Не се налагаше вече държавата да е най-големият работодател в бизнеса. Въведоха се напълно прозрачни процедури за публично-частно партньорство. С явен конкурс строиш за своя сметка, после експлоатираш пак за своя сметка заедно с ремонтите и в определен разумен срок след като спечелиш го връщаш на държавата или общината. Бяха разбрали, че най-хубавото от съседна Турция трябва да бъде взето предвид. Без ориенталския привкус на сълзотворен газ и кръв между зъбите. Така на мястото на ЕС изникна Европейското Общество на Народите. За него може би ще е по-добре да ви разкажа отделно. Заслужава си да ви го припомня. А, да, и не го бъркайте с онзи, фалиралия Е-ОН, нямат нищо общо, съвпадение на абревиатури само.

 

За Държавата България (знаете, че думата Република отпадна още през 2020-та) остана само да събира данъците и да ги разпределя обратно за образование, наука, здравеопазване, спорт и култура. Данъците бяха станали справедливи спрямо богатството, а нищетата изчезна напълно още през 2025-та. Българите вече се гордееха с държавата си, пееха заедно химна Мила Родино, слагаха ръцете си на сърцето и плачеха. От радост и от благодарност към Бога. Българските роми също разбраха за какво става въпрос и се интегрираха сами. Всичко това стана пред очите на гражданите. Открито, честно и свято, както бяха мечтали някои преди много време.

 

Докато дъщеря ми се усмихваше снизходително над старчески треперещите заедно с ръцете ми изписани на ръка листове, синът ми провокативно ме попита, това, което съм написал Утопия или Антиутопия е?

Тогава разбрах, че всъщност това е бил въпросът на 2014-та година. Не друг.

 

София, България.

08.06.2014г.