Можеше да има втори тур на частичните избори за кмет на столичния район „Средец“, но меритокрацията винаги печели избори, когато гражданите престанат да вярват, че участието им има значение.
Изборните секции на софийския район Средец можеха отново да бъдат отворени в неделята от третата седмица на юни 2026 година. Гражданите, живеещи там можеше да избират между двама кандидати. Можеше да се е провела още една седмица в пряк разговор за състоянието на района, за неговите проблеми от досегашното управление и за начина, по който трябва да бъде управляван занапред.
Но втори тур нямаше.
На първия тур гласуваха едва 12,33% от имащите право на глас. От 28 009 избиратели до урните стигнаха малко повече от три хиляди души. Победителят получи 2718 гласа, които представляват 77,33% от действителните подадени гласове в първия тур, но само около 9,7% от всички граждани с право на глас.
Резултатът е напълно законен!?
Но числото 77,33% не разказва цялата истина за състоянието на демокрацията в България изобщо, а и по принцип. Зад „внушителния“ процент на победилите стои отсъствието на почти девет от всеки десет избиратели.
Не пиша това, за да оспорвам избора, той е ясен. Участвах в него, защото от десетилетия живея в района и приех резултата още в изборната нощ. Моите скромни на брой 89 гласа не ми дават основание да се скрия зад удобни обяснения, да обвинявам гражданите или да се преструвам, че не се е случило нищо важно.
Напротив. Точно тези 89 истински подкрепили ме мои съграждани ме задължават да мисля.
Защо толкова много хора не видяха причина и не отидоха да гласуват?
Как политиката у нас се превърна в дейност, която повечето граждани наблюдават отдалече, както се наблюдава чужд спор?
И как се стигна дотам властта да изглежда законна, подредена и професионална, а „демокрацията“ да бъде почти празна?
Доволни ли са „демократите“? А гражданите?
Думата, която забрави собственото си значение
През 1958 г. британският социолог Майкъл Йънг публикува книгата „Възходът на меритокрацията“.
Днес думата „меритокрация“ обикновено се употребява като похвала. Тя трябва да означава управление на способните, образованите и заслужилите. Общество, в което човек напредва благодарение на своите качества, а не заради произхода, семейството или връзките си.
Само че Майкъл Йънг не измисля думата като похвала. Той я създава като предупреждение.
Книгата му е сатирична антиутопия за общество, в което старата аристокрация е заменена от нов елит. Този елит не твърди, че има право да управлява по рождение. Той твърди нещо много по-силно: че е заслужил властта си чрез интелигентност, образование, усилие, квалификация и успех.
И точно тук се крие капанът, в който съвременното българско общество с лекота пада.
Старата аристокрация поне е знаела, че привилегията ѝ е наследена. Меритократичният елит вярва, че всяка негова привилегия е справедлива награда за собствените му качества. И щом успешният напълно заслужава успеха си, тогава неуспелият също започва да изглежда като човек, който заслужава своето положение.
Човекът с ниски или без доходи не е такъв вследствие на изобретената също от човек икономика с неравенство. Бедният вече не е просто беден, той е обявен за недостатъчно способен.
Изключеният не е жертва на несправедливи условия. Казва му се, че е получил своя шанс и не го е използвал.
Гражданинът без власт не е просто непредставен. На него постепенно му се внушава, че управлението е прекалено сложно, за да участва в него.
Така неравенството получава морално оправдание.
Хората на върха не просто разполагат с повече власт, доходи и влияние. Те започват да вярват, че са по-ценни, по-важни, по-имащи-право, по-вечни.
А хората долу постепенно губят не само влияние, но и увереността, че тяхното мнение има значение.
Не сме против способните хора
Тук трябва да направя едно важно разграничение. Критиката на меритокрацията не е защита на посредствеността. Тя не означава, че лекарят не трябва да бъде подготвен, инженерът не трябва да разбира от инженерство, а управлението може да бъде поверено на случайни хора.
Компетентността е необходима. Образованието е ценно. Опитът има значение. Личните усилия трябва да бъдат уважавани.
Но способността да изпълняваш една професионална функция не ти дава право да присвояваш властта над останалите. Експертът трябва да помага на обществото да взема информирани решения. Той не трябва да замества обществото. Образованият човек има знания, които трябва да използва в полза на другите. Дипломата не е удостоверение за гражданско превъзходство.
Управлението изисква компетентност, но демократичната власт произтича от гражданите. Тя не произтича от автобиографията, професионалния престиж, правилния обществен кръг или одобрението на медиите.
Проблемът започва, когато практическият подбор на способни хора се превърне в идеология. Когато една група обяви себе си за естествения управленски слой и започне да се възпроизвежда чрез собствените си образователни, професионални, партийни и медийни мрежи.
Тогава меритокрацията се превръща в нова аристокрация. Само че вместо гербове и благороднически титли тя използва дипломи, биографии, рейтинги, експертни звания и списъци с „правилни хора“.
Победата на меритокрацията в „Средец“
Резултатът в „Средец“ е почти учебникарски пример за политическата логика, описана от Майкъл Йънг. Победителят е представител именно на онзи тип политическа легитимност, който меритократичната система разпознава най-лесно: образование, професионална кариера, министерски постове, международен опит, институционално признание и подкрепа от среда, която възприема себе си като естествения носител на модерността и компетентността.
Това не е лична присъда и не е твърдение, че човек с подобна биография непременно управлява лошо. Проблемът е друг. В такава система биографията постепенно започва да замества демократичния разговор.
„Той е подготвен“ се превръща в отговор на въпроса защо гражданите трябва да му поверят властта.
„Няма по-добра алтернатива“ заменя състезанието на идеи.
„Хората го познават“ заменя необходимостта властта да се отчита пред тях.
„Той е компетентен“ започва да означава, че гражданското участие е почти излишно.
И когато девет от десет души не гласуват, системата не вижда тревога. Тя вижда достатъчен брой гласове, за да произведе законен победител.
Така демокрацията се свива до процедура.
Изборите се провеждат. Протоколите се подписват. Процентите се обявяват. Победителят получава мандат.
Всичко е законно.
Само гражданите ги няма.
Апатия ли е това?
Най-лесно е да кажем, че хората са безотговорни. Че предпочитат да останат вкъщи. Че не ценят правото си на глас. Че сами са виновни за резултата.
Във всяко от тези твърдения има частица истина. Гражданската свобода включва и лична отговорност. Никой не може да упражни правото ни на глас вместо нас. Но когато почти девет от десет души не участват, вече не говорим само за индивидуална леност. Говорим за обществено състояние.
Трябва да попитаме какво е направила политическата система с хората, за да започнат те да смятат участието си за безсмислено. Колко пъти са били канени да гласуват, а след това напълно изключвани от решенията? Колко обещания са били забравяни веднага след изборите? Колко пъти са чували, че важните въпроси са прекалено сложни и трябва да бъдат оставени на експертите? Колко пъти партиите са разговаряли с тях само по време на кампания? Колко често политиката им предлага истински избор и колко често им предлага различни лица от една и съща затворена система?
Продължителното неучастие не е само отказ от отговорност. То е и присъда над политическата среда. Човекът остава вкъщи, когато е убеден, че присъствието му няма да промени нищо.
И ние носим отговорност
Не искам да използвам този анализ, за да обявя себе си и организациите, които представлявам, за невинни наблюдатели.
И ние носим отговорност. Не сме успели да покажем на достатъчно хора защо този избор е важен. Не сме изградили достатъчно силни местни връзки. Не сме достигнали до гражданите навреме и по начин, който да възстанови усещането, че политиката може да бъде тяхно собствено дело. Не сме предложили достатъчно убедителен мост между ежедневните проблеми на района и голямата ни кауза за прякото гражданско участие.
Но това не е причина да се откажем. Това е причина да се променим.
Изборният резултат не трябва да бъде заметен под килима с няколко утешителни фрази. Той трябва да бъде прочетен, разбран и превърнат в стратегия. Миналото не може да бъде върнато. Но от миналото могат да бъдат извлечени анализи, изводи и решения.
Нашият отговор не е управление на некомпетентните
Алтернативата на меритокрацията не е власт на неподготвените. Алтернативата е компетентност под граждански контрол.
Тя означава експерти, които обясняват възможностите и последствията, но не отнемат правото на хората да решават. Означава избрани представители, които не получават празен чек за целия си мандат.
Означава граждански инициативи, местни допитвания, референдуми, общи събрания на населението, прозрачни бюджети и реална отчетност.
Означава власт, която може да бъде коригирана, а не само сменяна веднъж на няколко години.
Означава общество, в което приносът на човека не се измерва единствено с диплома, доход, длъжност, връзки или достъп до правилния кръг.
Означава икономика, която възнаграждава труда и инициативата, но не превръща богатството в доказателство за морално превъзходство.
Означава държава, която не дели хората на управляващи „отличници“ и управлявано мнозинство.
Три посоки за следващия етап
Предстоящата промяна в нашата гражданска политическа организация не трябва да бъде само смяна на име, знак или външна форма. Тя трябва да бъде промяна в начина, по който разбираме политиката.
Виждам трите основни посоки, които продължават от трите стълба.
Пряко участие
Гражданите не трябва да бъдат електорална суровина, събирана веднъж на няколко години, месеци или по календар. Те трябва да имат постоянна възможност да участват в решенията на местно и национално ниво. За нас истинската демокрация, наричана директна, остава моделът, а прякото участие е неговото практическо съдържание. Това означава не само да говорим за референдуми като пиар акции или социологически проучвания, а да изграждаме механизми за участие във всекидневния обществен живот.
Социална линия
Никой не трябва да бъде обявяван за излишен, защото не се намира достатъчно високо в класацията на „успелите“. Достойнството не се присъжда с диплома и не се отнема с нисък доход, особено в несправедлива за мнозинството от хората система за получаване и разпределение на доходите. Обществото има задължение да създава реални възможности за труд, образование, сигурност и развитие. Не само формално равен старт в състезание, чийто резултат до голяма степен е определен от семейството, средата и наследените възможности.
Национално развитие
България не може да бъде управлявана като счетоводна таблица от тесен слой хора, които се смятат за по-добре подготвени да решават вместо всички останали. Имаме нужда от дългосрочни национални цели: достъпна енергия за производство, инфраструктура, образование, демографско възстановяване, регионално развитие и икономическа самостоятелност. Националното развитие не е работа само за експерти и министри. То трябва да бъде общо обществено усилие, разбираемо и подкрепяно от гражданите.
От партия, която се явява на избори, към организация, която създава участие
Следващата ни задача не е просто да получим повече гласове на поредните избори.
Това би било твърде малка цел.
Трябва да преминем от организация, която се активира около избори, към организация, която работи постоянно сред хората.
От кампании към общности.
От кандидати към местни мрежи.
От говорене на гражданите към работа заедно с тях.
От претенцията „ние знаем“ към обещанието „вие участвате, а ние носим отговорност“.
Не искаме да заменим един меритократичен елит с друг, облечен в нашите цветове.
Не искаме да обявим себе си за новите „правилни хора“.
Искаме да изградим политическа среда, в която никой няма право да присвоява държавата само защото е по-богат, по-образован, по-разпознаваем или по-добре свързан.
„Демокрацията“ не е услуга, която получаваме, предоставяна от държавата на меритократите
Тя не е хартиената бюлетина, машината за гласуване или комисията, която преброява резултатите. Това са само инструментите. Истинската демокрация съществува, когато гражданите вярват, че имат право, способност и причина да участват в управлението на общия си живот.
На 14 юни 2026 година в район Средец, в сърцето на столицата на България, изборите се състояха. Но демокрацията до голяма степен си остана вкъщи.
Седмица по-късно можеше да има втори тур. Няма такъв, защото една нищожна част от гражданите успя да реши избора още на първия. Това не е основание да отричаме резултата. Това е основание да започнем още по-голям разговор за системата, която го произведе.
Миналото не може да бъде върнато.
Но бъдещето не е присъдено нито на старите партии, нито на самопровъзгласилите се елити, нито на онези, които са превърнали собствената си биография в пълномощно да управляват останалите.
Бъдещето ще принадлежи на гражданите само ако те отново поискат своята част от властта. Техни делегати могат да ги поведат, без да се възползват от оказаното им доверие.
Нашата следваща задача не е просто да убедим всички тях да се присъединят и да гласуват за нас.
Тя е много по-трудна и много по-важна!
А именно, ЗАЕДНО ДА ВЪРНЕМ СМИСЪЛА НА ГРАЖДАНСКОТО УЧАСТИЕ.
инж.-ик. Георги Неделчев
21 юни 2026 г.
инж-ик. Георги Неделчев 