Категория: Политика

Можеше да има втори тур на частичните избори за кмет на столичния район „Средец“, но меритокрацията винаги печели избори, когато гражданите престанат да вярват, че участието им има значение.

Изборните секции на софийския район Средец можеха отново да бъдат отворени в неделята от третата седмица на юни 2026 година. Гражданите, живеещи там можеше да избират между двама кандидати. Можеше да се е провела още една седмица в пряк разговор за състоянието на района, за неговите проблеми от досегашното управление и за начина, по който трябва да бъде управляван занапред.

Но втори тур нямаше.

На първия тур гласуваха едва 12,33% от имащите право на глас. От 28 009 избиратели до урните стигнаха малко повече от три хиляди души. Победителят получи 2718 гласа, които представляват 77,33% от действителните подадени гласове в първия тур, но само около 9,7% от всички граждани с право на глас.

Резултатът е напълно законен!?

Но числото 77,33% не разказва цялата истина за състоянието на демокрацията в България изобщо, а и по принцип. Зад „внушителния“ процент на победилите стои отсъствието на почти девет от всеки десет избиратели.

Не пиша това, за да оспорвам избора, той е ясен. Участвах в него, защото от десетилетия живея в района и приех резултата още в изборната нощ. Моите скромни на брой 89 гласа не ми дават основание да се скрия зад удобни обяснения, да обвинявам гражданите или да се преструвам, че не се е случило нищо важно.

Напротив. Точно тези 89 истински подкрепили ме мои съграждани ме задължават да мисля.

Защо толкова много хора не видяха причина и не отидоха да гласуват?

Как политиката у нас се превърна в дейност, която повечето граждани наблюдават отдалече, както се наблюдава чужд спор?

И как се стигна дотам властта да изглежда законна, подредена и професионална, а „демокрацията“ да бъде почти празна?

Доволни ли са „демократите“? А гражданите?

Думата, която забрави собственото си значение

През 1958 г. британският социолог Майкъл Йънг публикува книгата „Възходът на меритокрацията“.

Днес думата „меритокрация“ обикновено се употребява като похвала. Тя трябва да означава управление на способните, образованите и заслужилите. Общество, в което човек напредва благодарение на своите качества, а не заради произхода, семейството или връзките си.

Само че Майкъл Йънг не измисля думата като похвала. Той я създава като предупреждение.

Книгата му е сатирична антиутопия за общество, в което старата аристокрация е заменена от нов елит. Този елит не твърди, че има право да управлява по рождение. Той твърди нещо много по-силно: че е заслужил властта си чрез интелигентност, образование, усилие, квалификация и успех.

И точно тук се крие капанът, в който съвременното българско общество с лекота пада.

Старата аристокрация поне е знаела, че привилегията ѝ е наследена. Меритократичният елит вярва, че всяка негова привилегия е справедлива награда за собствените му качества. И щом успешният напълно заслужава успеха си, тогава неуспелият също започва да изглежда като човек, който заслужава своето положение.

Човекът с ниски или без доходи не е такъв вследствие на изобретената също от човек икономика с неравенство. Бедният вече не е просто беден, той е обявен за недостатъчно способен.

Изключеният не е жертва на несправедливи условия. Казва му се, че е получил своя шанс и не го е използвал.

Гражданинът без власт не е просто непредставен. На него постепенно му се внушава, че управлението е прекалено сложно, за да участва в него.

Така неравенството получава морално оправдание.

Хората на върха не просто разполагат с повече власт, доходи и влияние. Те започват да вярват, че са по-ценни, по-важни, по-имащи-право, по-вечни.

А хората долу постепенно губят не само влияние, но и увереността, че тяхното мнение има значение.

Не сме против способните хора

Тук трябва да направя едно важно разграничение. Критиката на меритокрацията не е защита на посредствеността. Тя не означава, че лекарят не трябва да бъде подготвен, инженерът не трябва да разбира от инженерство, а управлението може да бъде поверено на случайни хора.

Компетентността е необходима. Образованието е ценно. Опитът има значение. Личните усилия трябва да бъдат уважавани.

Но способността да изпълняваш една професионална функция не ти дава право да присвояваш властта над останалите. Експертът трябва да помага на обществото да взема информирани решения. Той не трябва да замества обществото. Образованият човек има знания, които трябва да използва в полза на другите. Дипломата не е удостоверение за гражданско превъзходство.

Управлението изисква компетентност, но демократичната власт произтича от гражданите. Тя не произтича от автобиографията, професионалния престиж, правилния обществен кръг или одобрението на медиите.

Проблемът започва, когато практическият подбор на способни хора се превърне в идеология. Когато една група обяви себе си за естествения управленски слой и започне да се възпроизвежда чрез собствените си образователни, професионални, партийни и медийни мрежи.

Тогава меритокрацията се превръща в нова аристокрация. Само че вместо гербове и благороднически титли тя използва дипломи, биографии, рейтинги, експертни звания и списъци с „правилни хора“.

Победата на меритокрацията в „Средец“

Резултатът в „Средец“ е почти учебникарски пример за политическата логика, описана от Майкъл Йънг. Победителят е представител именно на онзи тип политическа легитимност, който меритократичната система разпознава най-лесно: образование, професионална кариера, министерски постове, международен опит, институционално признание и подкрепа от среда, която възприема себе си като естествения носител на модерността и компетентността.

Това не е лична присъда и не е твърдение, че човек с подобна биография непременно управлява лошо. Проблемът е друг. В такава система биографията постепенно започва да замества демократичния разговор.

„Той е подготвен“ се превръща в отговор на въпроса защо гражданите трябва да му поверят властта.

„Няма по-добра алтернатива“ заменя състезанието на идеи.

„Хората го познават“ заменя необходимостта властта да се отчита пред тях.

„Той е компетентен“ започва да означава, че гражданското участие е почти излишно.

И когато девет от десет души не гласуват, системата не вижда тревога. Тя вижда достатъчен брой гласове, за да произведе законен победител.

Така демокрацията се свива до процедура.

Изборите се провеждат. Протоколите се подписват. Процентите се обявяват. Победителят получава мандат.

Всичко е законно.

Само гражданите ги няма.

Апатия ли е това?

Най-лесно е да кажем, че хората са безотговорни. Че предпочитат да останат вкъщи. Че не ценят правото си на глас. Че сами са виновни за резултата.

Във всяко от тези твърдения има частица истина. Гражданската свобода включва и лична отговорност. Никой не може да упражни правото ни на глас вместо нас. Но когато почти девет от десет души не участват, вече не говорим само за индивидуална леност. Говорим за обществено състояние.

Трябва да попитаме какво е направила политическата система с хората, за да започнат те да смятат участието си за безсмислено. Колко пъти са били канени да гласуват, а след това напълно изключвани от решенията? Колко обещания са били забравяни веднага след изборите? Колко пъти са чували, че важните въпроси са прекалено сложни и трябва да бъдат оставени на експертите? Колко пъти партиите са разговаряли с тях само по време на кампания? Колко често политиката им предлага истински избор и колко често им предлага различни лица от една и съща затворена система?

Продължителното неучастие не е само отказ от отговорност. То е и присъда над политическата среда. Човекът остава вкъщи, когато е убеден, че присъствието му няма да промени нищо.

И ние носим отговорност

Не искам да използвам този анализ, за да обявя себе си и организациите, които представлявам, за невинни наблюдатели.

И ние носим отговорност. Не сме успели да покажем на достатъчно хора защо този избор е важен. Не сме изградили достатъчно силни местни връзки. Не сме достигнали до гражданите навреме и по начин, който да възстанови усещането, че политиката може да бъде тяхно собствено дело. Не сме предложили достатъчно убедителен мост между ежедневните проблеми на района и голямата ни кауза за прякото гражданско участие.

Но това не е причина да се откажем. Това е причина да се променим.

Изборният резултат не трябва да бъде заметен под килима с няколко утешителни фрази. Той трябва да бъде прочетен, разбран и превърнат в стратегия. Миналото не може да бъде върнато. Но от миналото могат да бъдат извлечени анализи, изводи и решения.

Нашият отговор не е управление на некомпетентните

Алтернативата на меритокрацията не е власт на неподготвените. Алтернативата е компетентност под граждански контрол.

Тя означава експерти, които обясняват възможностите и последствията, но не отнемат правото на хората да решават. Означава избрани представители, които не получават празен чек за целия си мандат.

Означава граждански инициативи, местни допитвания, референдуми, общи събрания на населението, прозрачни бюджети и реална отчетност.

Означава власт, която може да бъде коригирана, а не само сменяна веднъж на няколко години.

Означава общество, в което приносът на човека не се измерва единствено с диплома, доход, длъжност, връзки или достъп до правилния кръг.

Означава икономика, която възнаграждава труда и инициативата, но не превръща богатството в доказателство за морално превъзходство.

Означава държава, която не дели хората на управляващи „отличници“ и управлявано мнозинство.

Три посоки за следващия етап

Предстоящата промяна в нашата гражданска политическа организация не трябва да бъде само смяна на име, знак или външна форма. Тя трябва да бъде промяна в начина, по който разбираме политиката.

Виждам трите основни посоки, които продължават от трите стълба.

Пряко участие

Гражданите не трябва да бъдат електорална суровина, събирана веднъж на няколко години, месеци или по календар. Те трябва да имат постоянна възможност да участват в решенията на местно и национално ниво. За нас истинската демокрация, наричана директна, остава моделът, а прякото участие е неговото практическо съдържание. Това означава не само да говорим за референдуми като пиар акции или социологически проучвания, а да изграждаме механизми за участие във всекидневния обществен живот.

Социална линия

Никой не трябва да бъде обявяван за излишен, защото не се намира достатъчно високо в класацията на „успелите“. Достойнството не се присъжда с диплома и не се отнема с нисък доход, особено в несправедлива за мнозинството от хората система за получаване и разпределение на доходите. Обществото има задължение да създава реални възможности за труд, образование, сигурност и развитие. Не само формално равен старт в състезание, чийто резултат до голяма степен е определен от семейството, средата и наследените възможности.

Национално развитие

България не може да бъде управлявана като счетоводна таблица от тесен слой хора, които се смятат за по-добре подготвени да решават вместо всички останали. Имаме нужда от дългосрочни национални цели: достъпна енергия за производство, инфраструктура, образование, демографско възстановяване, регионално развитие и икономическа самостоятелност. Националното развитие не е работа само за експерти и министри. То трябва да бъде общо обществено усилие, разбираемо и подкрепяно от гражданите.

От партия, която се явява на избори, към организация, която създава участие

Следващата ни задача не е просто да получим повече гласове на поредните избори.

Това би било твърде малка цел.

Трябва да преминем от организация, която се активира около избори, към организация, която работи постоянно сред хората.

От кампании към общности.

От кандидати към местни мрежи.

От говорене на гражданите към работа заедно с тях.

От претенцията „ние знаем“ към обещанието „вие участвате, а ние носим отговорност“.

Не искаме да заменим един меритократичен елит с друг, облечен в нашите цветове.

Не искаме да обявим себе си за новите „правилни хора“.

Искаме да изградим политическа среда, в която никой няма право да присвоява държавата само защото е по-богат, по-образован, по-разпознаваем или по-добре свързан.

„Демокрацията“ не е услуга, която получаваме, предоставяна от държавата на меритократите

Тя не е хартиената бюлетина, машината за гласуване или комисията, която преброява резултатите. Това са само инструментите. Истинската демокрация съществува, когато гражданите вярват, че имат право, способност и причина да участват в управлението на общия си живот.

На 14 юни 2026 година в район Средец, в сърцето на столицата на България, изборите се състояха. Но демокрацията до голяма степен си остана вкъщи.

Седмица по-късно можеше да има втори тур. Няма такъв, защото една нищожна част от гражданите успя да реши избора още на първия. Това не е основание да отричаме резултата. Това е основание да започнем още по-голям разговор за системата, която го произведе.

Миналото не може да бъде върнато.

Но бъдещето не е присъдено нито на старите партии, нито на самопровъзгласилите се елити, нито на онези, които са превърнали собствената си биография в пълномощно да управляват останалите.

Бъдещето ще принадлежи на гражданите само ако те отново поискат своята част от властта. Техни делегати могат да ги поведат, без да се възползват от оказаното им доверие.

Нашата следваща задача не е просто да убедим всички тях да се присъединят и да гласуват за нас.

Тя е много по-трудна и много по-важна!

А именно, ЗАЕДНО ДА ВЪРНЕМ СМИСЪЛА НА ГРАЖДАНСКОТО УЧАСТИЕ.

инж.-ик. Георги Неделчев
21 юни 2026 г.

И да стане най-добрият пример за всички малки и големи страни по света. По този начин ще изпълни една от най-важните Цели за устойчиво развитие на ООН, което неминуемо ще доведе до прекратяване на демографската катастрофа в страната с най-бързо изчезваща нация в света.

В много държави по света, както и у нас, се практикуват всякакви разновидности на помощи, с които се оказва подкрепа на семействата или самотните родители при условие, че имат деца. Това е една от най-коментираните помощи в България, главно в негативен план относно злоупотребите с нея в една от етническите групи на българското общество.

Съществува един все още необсъждан вариант на този вид помощи, с който да започне реабилитацията на този инструмент, но и да послужи за основа на предстоящото неминуемо въвеждане на гарантираните доходи за достоен живот. Особено на фона на рязкото навлизане на приложенията с изкуствен интелект през последните седмици.

Става дума за така наречения „данъчен кредит за деца“, който е въведен на места по света още през 90-те години на миналия век. Той получи особено силен тласък по време на ковид-кризата, с което беше намекнато, че подобен вид стимули могат да оказват въздействие освен върху дългосрочните кризи като бедността, така и върху внезапно възникващите глобални затруднения за хората.

В съвременната си версия този инструмент не е свързан с наличието или липсата на трудови правоотношения, тоест е извън регулациите относно заетостта и безработицата. Това дава възможност в програмата за подпомагане да влязат децата от всички етнически групи, не само от онези, които предизвикват общественото недоволство или други, които биха предизвикали обвинения в дискриминация. Също така, в страните, в които се прилага, не се наблюдава излизане на родителите от трудовата система, но оказва благотворно влияние на уседналостта и стабилизиране на демографията.

Противно на някои политически убеждения, изоставянето на изискванията за работа на родителите като условие за получаване на парична помощ за техните семейства, се оказва много добър инструмент за запазване на платежоспособността във вътрешното потребление, премахвайки част от стреса за оцеляването и подпомагайки семействата, особено майките и бащите, грижещи се за децата си, докато ползват родителски отпуск.

Прилагането на данъчен кредит за деца е една малка, но важна стъпка към базовия доход, който на практика изкоренява бедността устойчиво и завинаги, без да увеличава безработицата и без да намалява заетостта. Хората в бедност и в риск от изпадане в бедност в България са почти ¾ от населението. Днес почти 20% от работещите имат намерение да напуснат страната, за да осигурят за себе си и семействата си по-добри доходи и повече сигурност.

Осигуряването на финансирана от държавния бюджет месечна вноска на всеки индивид като цяло ще го измъкне от бедността в мястото, където живее, като същевременно ще предостави на хиляди деца по-добър шанс за добро образование, подобрено здраве и по-високи бъдещи доходи. Това ще спести милиони чрез намаляване на социалните разходи на бедността. Въпросът остава. Ще можем ли да убедим нашите бъдещи „представители“, че бедността не е морален недостатък, а социално състояние, което може да бъде разрешено чрез установяване на праг на доходите, под който никой не пада?

В България данъчната тежест се носи предимно от хората и въвеждането на данъчен кредит за деца е по-добрият вариант от безогледното намаляване на ДДС, което доказано не води до нищо добро за обществото освен за собствениците на съответните бизнеси. У нас системата може да базира върху възстановяване на вече платен ДДС от родителите с доходи до нивата на ¾ от населението, може да се електронизира, а това от своя страна ще доведе до повишаване на финансовата дисциплина и култура, както на гражданите, така и на собствениците на съответните бизнеси, от които се възползват родителите.

По този начин плавно и образователно ще се доближим до идеята за универсалния базов доход, който се определя като „периодично парично плащане, безусловно предоставяно на всички на индивидуална основа, без проверка на доходите или изискване за работа“, според световното движение Мрежа за Базов Доход, част от което е и Базов Доход България. Данъчният кредит за деца не е съвсем същата идея, защото все още е само помощ за семейства и родители с деца, докато системата с базов доход всъщност вече е инвестиция на държавата, на обществото, във всеки един гражданин. При по-високи нива на доходи не се полага данъчен кредит за деца и по същество това все още принуждава хората да доказват, че са „достатъчно бедни“, за да се нуждаят от помощ, чрез проверка на средствата, поставяйки ги в капана на помощите с таван, над който те ги губят.

В следващ етап, по-амбициозна законодателна инициатива може да се доближава до идеята за гарантирания доход като се премахне проверката на доходите и по този начин се създаде универсална детска надбавка. Нещо, което вече се прави на някои места по света. Универсалните обезщетения имат няколко предимства пред обезщетенията с проверка на доходите. Те избягват разделенията между „нас“ и „тях“, премахвайки проклятието, свързано с целевите ползи. Усвояването от нуждаещите се, постоянен проблем с целевите помощи, се подобрява, когато стигмата и бюрократичните пречки биват премахнати.

Това облекчава администрирането и пренасочва средствата за преразпределение там, където има нужда без изкуствено създаване на ненужни или неприятни работни места. Универсалните обезщетения обикновено са по-популярни и следователно политически са по-сигурни и по-добре финансирани. Универсалната детска надбавка ще включва всички деца при раждане, така че нито едно дете да не бъде изключвано.

Нито една страна в света все още не е въвела изцяло универсален базов доход, достатъчен за основните нужди на човека в дадена юрисдикция. Нещо подобно обаче има в САЩ, където щатът Аляска е въвел свой постоянен дивидент от фонд, който е годишно плащане в брой, средно около 1600 долара, полагащо се на всеки жител без проверка на доходите или изискване за работа. Това допринася за намаляване на бедността в суровите условия за живот и няма отрицателен ефект върху желанието на хората да работят.

В България универсалните детски надбавки и универсалното осигуряване за възрастните хора биха означавали, че двете най-уязвими възрастови групи в нашето население ще имат гарантиран почти универсален и безусловен доход. Разбира се, разширяването на програмата за гарантиран доход за останалите възрасти ще е изправено пред сериозни пречки. Първоначално и по принцип никой не очаква децата до 18 години да работят, а и не трябва да се връщаме към мрачното европейско минало, но държането им в бедност струва скъпо на всички. Социалните помощи могат да превишат фискалните разходи за универсалните детски надбавки дори с 8 към 1.

Обаче е ясно, че има широко разпространено и основателно очакване, че трудоспособните възрастни трябва да работят за доходите си. В подкрепа на това разбиране, практическите доказателства от експериментите с гарантиран доход от 70-те години на миналия век в САЩ и неотдавнашен анализ на подобен експеримент в Манитоба, наред с други изследвания като най-доброто европейско изследване във Финландия, показват, че малко хора действително спират да работят, когато едновременно с това получават гарантиран доход, но са по-здрави и по-щастливи.

Тези изследвания също така показват, че онези, които спират да работят за заплата, го правят по основателни причини, като например завършване на образование или гледане на малки деца, и че скромният гарантиран доход може да позволи на хората да работят, нещо което иначе не биха могли да правят в системата с помощи, които губят при наличие на заетост. Дори, ако някои хора биха взели парите без да допринесат с наемен труд за обществото, ползите може значително да надвишат разходите поради факта, че част от парите им отново се връщат в обращение през данъчната система и вътрешното потребление.

Може да се оспори и нормата всеки трудоспособен, получаващ пари с пряко плащане, да си търси работа. Първо, наемането на работа не е единствената форма на работа. Грижата за деца и възрастни също е работа, даже е свръхотговорна работа, която на този етап се извършва предимно от жени без компенсация. Базовият доход е начин за подпомагане и признаване на тази работа без натрапчиво държавно наблюдение, без нарушаване на човешкото достойнство и без засилване на разделението на труда, основано на пола.

Второ, изследванията на белгийските политически теоретици Филип Ван Парис и Яник Вандерборг разкриват, че значителна част от индивидуалния доход или липсата на доход не е резултат от труд, а по-скоро от късмет. Това е очевидно в случай на доходи от наследено богатство, но не по-малко вярно за доходи, свързани с работни места в капиталоемки отрасли или доходи, включващи наследени знания и технологии. Отрицателната страна е, че много хора с неразпознати увреждания попадат между процепите на целевите системи за парични преводи, което особено важи за хората с редки болести, едни от онези, които българската здравна и социална системи в някои случаи дори не забелязват. Базовият доход е един от начините за изравняване на такъв морално произволен късмет. Универсалният базов доход не дава на хората нещо за нищо, а изравнява дела на всеки от късмета. Тогава чистото, честно даване и вземане ще се осъществи на базата на по-справедлива начална позиция.

В допълнение към почти окултното и напълно неоснователно вярване у нас, че хората ще напуснат работата си при наличие на базов доход, идеята е изправена пред още едно препятствие – очевидните разходи. Базов доход от 780 лева месец (колкото сега е минималната работна заплата) за всеки възрастен в България и 390 лева за всеки подрастващ, би имал брутни разходи от около 4,5 милиарда месечно. Нещо, което по-точно би било да се съотнася като процент държавни разходи от Брутния вътрешен продукт на държавата ни. Това на практика е напълно постижимо, но би изисквало засилена политическа воля и консенсус за спиране на кражбите, разхищенията и лошото управление на парите на хората от данъци като образно казано държавата наеме всичките си граждани „на работа“. Срещу това можем да очакваме „работа“ по спазване на установения Правов ред и увеличаване на въпросния БВП. И имаме нужда точно то това за прекратяване на  българската демографска катастрофа сега и веднага.

Да приемем, че до изграждането на консенсуса по темата ще се търси гаранция за минимален доход, основана на проверка на доходите, която постепенно отпада, когато спечелените доходи се повишат над определен праг. Това може да повиши доходите със същата сума, която споменаваме, за може би 1/6 част от брутните разходи при базовия доход. Обаче нетните разходи за данъкоплатците не са по-големи за него, отколкото за минималния доход, който се дава с проверка на доходите, тъй като по-високата данъчна тежест, които някои ще понесат в абсолютна стойност, се компенсира от базовия доход, който получават.

От своя страна, самото разбиране за „избиване“ на парите, които отиват към всички, само за да бъдат върнати обратно като данъци от някои, се превръща в неразбиране и става пречка за политическата подкрепа. Тогава помощ на базата на проверка за доходите може да е политически по-осъществимата мярка, но така се загубват основните предимства на универсалните програми.

Междувременно, ако в крайна сметка и у нас бъде приета наистина универсална детска надбавка, това може да наклони везната в полза на въвеждането на базовия доход по-нататък.

Ако без спирането на демографската катастрофа я има България по-нататък, разбира се. Въпрос на избор.

Черна дата отбелязваме днес – 85 години от Деветнайсетомайския преврат в Царство България.

В установената от Търновската конституция авторитарна монархия настъпва глад за пълен тоталитаризъм и с този преврат окончателно приключват вялите опити за демократизация на страната след претърпените царски катастрофи.
С него на практика започва едноличния царски режим, плавно преминал в комунистически и днес в олигархичен. Извършен е от предана на лицето-суверен елитарна, фашизирана и военизирана група с корпоративно, технократско и гилдийно управление чрез наредби. Постепенно царят изтласква военните с помощта на удобни безпартийни изпълнители и утвърждава едноличната си власт, изигравайки организаторите на преврата.
Цената, която плаща българското общество се измерва с последвалите комунистическа и олигархична катастрофи, отразени в днешната ужасяваща демографска ситуация у нас.

Историческата справка: https://fakti.bg/bulgaria/304215-prevratat-ot-19-mai-1934-godina

Тази система ще е огромно облекчение най-вече за малкия и среден бизнес

Интервю на Мариела Балева, в-к Труд, 12.02.2019г.

В последните години все повече се говори за безусловен базов доход. Тази идея се базира върху това, че всеки един гражданин – от директор до безработен, ще получава от републиканския бюджет фиксирани месечни плащани от момента на своето раждане до смъртта си.Утопия, абсурд или реалност е това? По тази тема разговаряме с един от най-големите застъпници на идеята инж.-ик. Георги Неделчев.

Георги Неделчев е инженер-икономист. Завършил е Техническия университет в София и ИСК при УНСС.  Доброволец в Международното движение за парична реформа Positive Money. Той е съпредседател на Българския съюз за директна демокрация (БСДД). Женен, с две деца.

-Г-н Неделчев, идеята за базов доход, на която вие сте привърженик, доста се коментира напоследък, макар че тя не е нова. Утопия, абсурд или реалност е тя?

-Засилените коментари и обсъждания, както по целия свят, така и у нас се дължат преди всичко на засилващото се неравенство и обедняването на големи групи и цели слоеве на обществото. Системата е така устроена днес, че прави една много малка част от хората все по-проспериращи, а всички останали все по-застрашени от бедността. Търси се трайно решение и много мислещи граждани откриват, всеки по свой начин, идеята за по-добро преразпределение на националния доход в националната държава. За някои идеята е утопия заради своята универсалност, за други тя е абсурд заради споделянето на обществения резултат между всички членове на обществото, но всъщност тя е реалност, защото точно поради идеите на социалната справедливост, съчетана с личен просперитет, тя съществува частично или под някаква форма дори днес.

-Но има ли места в света, където този проект да е успял и какви са резултатите от него?

-Напоследък, най-големият успех можем да кажем, че е в Италия, с въвеждането на така наречения Граждански доход. Това все още не е безусловен базов доход, все още е частична мярка, която повече прилича на поредна помощ за конкретна обществена група, но всъщност показва механизма за бъдещото приложение на политиката за гарантиран доход – обществена подкрепа за гражданска политическа организация, мнозинство в парламента, закон за държавния бюджет, преки плащания към гражданите. По този път се движи Индия, с най-успешния пилотен проект, проведен до сега. Идеята е била почти приета в САЩ през втората половина на 20-ти век, мащабен пилотен проект в Канада тогава е дал крайно позитивни резултати, а Финландия тази година вече отчете положителни за хората резултати от проведения там експеримент. Много положителни резултати от проведени пилотни проекти има в Африка. В Аляска функционира ресурсно базирана форма на безусловен базов доход при разпределението на приходите от нефтената промишленост между всички жители на щата. Нещо подобно се случва и в някои арабски държави. Идеята е обсъждана и вероятно щеше да бъде изпробвана във Венецуела, ако не бяха се случили последните събития…

-Каква е целта на този проект и приложим ли е той в България?

-Да, изцяло приложим е за България по ред конкретни причини. Целта у нас би била прекратяване на тежката демографска катастрофа, която днес граничи с демографски апокалипсис, съчетана с изкореняване на бедността на територията на Република България.

-И откъде ще се намерят пари за това, може ли да бъде обезпечена и по какъв начин приходната част, от която ще се насочват средства към отделните физически лица?

-Пари за тази мярка и за качественото функциониране на държавата у нас има предостатъчно. Въпросът опира до политическа воля в обществото и конкретни съпътстващи решения. Безусловният базов доход (ББД) е възможен при истински демократизирана система на държавно управление с пряко гражданско участие. Финансирането на преките плащания към гражданите всъщност представлява прогресивна ангажираност на данъчната система с драстично намаляване на администрацията и опростяване на данъчното и осигурително законодателство. Разбира се, при това положение, хората напускащи системата, която днес е изкуствено претоварена, се връщат по домовете си достойно, подсигурени, както и всички останали, със средствата от въведения гарантиран доход.

-Всъщност, излиза, че пари ще има за всеки – от пеленачето до столетника, само защото се е родил, т.е. ще има екзистенц минимум доходи, дори да не работи?

-Да, това е грижата на обществото за всеки един гражданин, с валидни лични документи и постоянна активна адресна регистрация на територията на България. Самото ползване на средствата, поради това, че те са в електронна форма е възможно само на територията на страната за плащане на продукти и услуги, за които се приемат картови и други електронни форми на разплащане. Това са почти всички продукти в магазините, комунални услуги, наеми, вноски по заеми и т.н. Това не означава премахване на парите в брой, които се произвеждат от БНБ. Всички работещи самонаети, надомни или работници по трудов или граждански договор ще имат съответните доходи от труда си. Важно е тук да отбележим, че средствата за безусловния базов доход у нас няма да са от преки данъци върху доходите на гражданите или по-точно няма ситуация, в която работещи издържат неработещи. Принос има всеки един гражданин чрез своето потребление.

-Но този ББД не може да бъде вечен двигател, трябва да се развива и икономиката?

-Точно така е. Икономика се развива с платежоспособно потребление. Гражданите ще имат възможността активно да участват чрез своя портфейл за развитието на родната икономика, а държавата ще инвестира директно в този портфейл на платежоспособността.

-Не излиза ли, че заради развиването на технологиите, човек ще трябва да мързелува?

-Технологиите развиват човешката дейност като машините, а вече автоматизацията и роботизацията, помагат на човека да се заеме с по-добра работа, да има повече време за себе си и за своите деца. Тук в България имаме нужда точно от това. Това, че ще си починете малко повече означава ли, че сте мързеливи? Това, че майките ще могат достойно да отглеждат децата си означава ли, че не полагат обществено полезен труд?

-Знаете хубавата българска пословица „Който не работи, не трябва да яде”. Ако ББД навлезе, тази пословица вероятно ще трябва да я перефразираме на „И който не работи, и той ще яде” или нещо подобно. Не звучи ли като комунистическа утопия?

-Този израз е придобил гражданственост от една реч на блаженопочившия комунистически лидер Георги Димитров. Леността не е комунизъм, както и комунизмът не е трудолюбие, но комунистическият режим е взел на въоръжение израза на Апостол Павел от Второто послание към солуняните с една проста цел. Да оправдае ползването на безплатен ентусиазиран, главно младежки труд по времето на най-тъмните години на комунистическия авторитарен режим. В този смисъл, безусловният базов доход не е милостиня, не е „помощ“, той е инвестиция в гражданите, срещу която те участват активно, но свободно в изграждането и спазването на Правовия ред в държавата. Един от основните доказани ефекти на системата с безусловен базов доход е засилването на образованието, особено сред младите, но и не само сред тях.

-Добре, коя част от обществото ще спечели повече от този ББД?

-Тази, която живее е в крайна бедност или в риск от бедност. Това е близо 80-90% от днешното българско общество. Полза и то сериозна, обаче, ще имат и останалите 10%, най-вече заради подобряването на общата среда, повишената платежоспособност, качество на живот и не на последно място опростена административно-данъчна система. Тоест, ползата е за цялото общество.

–Какви ще бъдат негативните ефекти върху пазара на труда – например върху безработицата. Може би доста хора ще решат да живеят само от този доход, те дори няма да имат стимул за кариерно развитие?

-Стимулите за кариерно развитие са в доходите, които човек получава от труда си, а те са над базата, която осигурява гарантирания доход. Хората не се развиват кариерно, когато имат пари само за базовите си нужди. В този смисъл ще има подобряване на трудовия пазар, най-вече заради изравнените позиции при преговорите между работник и работодател, но и стабилизиране на вече установените отношения, тъй като ще липсва мотивът за миграция и безогледна смяна на работното място. Днешната ниска безработица у нас е нереална.

-ББД няма ли да има ефект и върху увеличаването на разходите за труд на бизнеса? Т.е на работодателите ще им се наложи да увеличат заплатите, за да накарат хората да работят?

-Точно обратното е. Системата с базов доход замества настоящата осигурителна практика и премества данъчната тежест върху косвените данъци. Това е едно огромно облекчение най-вече за малкия и среден бизнес, но и за наетите работници и служители. По-скоро работодателите ще получат един нов своеобразен съдружник в бизнеса, но не по ироничния начин днес чрез отнемане на част от печалбата без принос при развитието на дейността, а като реална подкрепа при формирането на общия доход на работника. По-скоро можем да наблюдаваме случай, в който поради временни затруднения в деловата активност работодателят може да постигне съгласие с работниците да продължат своята работа без да напускат работните места до възстановяване на приходите в компанията.

-А няма ли да се намали така и желанието за инвестиции, поради по-ниската възвращаемост на инвестирания капитал?

-Ефектът е точно обратният. Повишената платежоспособност привлича инвестициите, а възвръщаемостта се подобрява. Освен това ефектът се разпростира и върху социалното предприемачество, внедряването на новите технологии, както и върху доброволчеството, културата и изкуствата. Свободните професии също получават сериозен стимул за развитие.

-Обществото ни няма ли така да бъде изправено и пред класово и малцинствено противопоставяне?

-Не. По никакъв начин. Няма причина за подобни твърдения. Основна характеристика на базовия доход е неговата универсалност, стъпваща на универсалните човешки права. В конкретния случай това е човешкото право на достоен живот, а то е валидно за всеки един гражданин в Републиката без изключение, без сегрегация, без дискриминация, без разделение по какъвто и да е признак.

-Това веднага води до въпроса как например ще убедите циганите да работят, като ще получават всеки месец достатъчна сума за преживяване?

-Циганите и днес „работят“, всеки, каквото намери или може. Фокусът при тях обаче е върху криминалното поведение и злоупотребата с настоящата система на помощи. Безусловният базов доход действа по точно обратния начин, тъй като не е помощ. Премахва мотивите на криминалитета и задължава всички да спазват правовия ред. Така правата на българите, както и на всички останали народности, се изравняват, а циганите получават реална възможност за свободна и естествена интеграция. Който не желае, получава арест, съд и затвор, като издръжката му в затвора не е, както днес, а е не повече от размера на въпросния базов доход. Това важи за всички и много хора, сред които и циганите, ще имат повод сериозно да се замислят преди да извършат някое престъпление.

–Как ще се формира данъчното облагане на работещите на трудов договор хора за доходите им над 500 лв./месечно ББД? Или пък какво ще стане с пенсиите над 500 лв/месечно и т.н.?

-Данъчната система предстои да се ориентира предимно към косвените данъци. Преките данъци върху доходите от труд могат да отпаднат и да се покрият от облагането на по-сериозното потребление. Така гражданите реално ще разполагат с повече средства за достоен живот без да се променя сериозно консолидираната фискална програма на правителството. При пенсиите, базовият доход се добавя върху трудовите и замества социалните, което при всички положения е едно сериозно подобрение. Осигурителните партиди задължително ще бъдат гарантирани от държавата до момента на заместването на сегашната система, а впоследствие гражданите при желание, както и днес, ще могат да продължат да ползват съществуващите методи за доброволно допълнително осигуряване.

-Накрая, след като тази идея за ББД бе отхвърлена от гражданите на Швейцария с допитване, защо тогава трябва тук да бъде въведена?

-Идеята там беше приета от 23% от гласуващите и времето е изцяло пред тях. Те имат инструментите на директната демокрация и всяко едно поколение има възможност да постави въпроса на гласуване, както се прави вече 170 години в алпийската република. Защо да го правим у нас? Защото не Швейцария, а България изчезва. Нашата страна би била чудесен пилотен проект в рамките на ЕС с насочване на евросубсидиите пряко към гражданите вместо само към някои предварително определени бенефициенти. Така, както е в Аляска, както ще е в индийският щат Сиким, или на което и да е друго място по света.

Източник: https://trud.bg/%D0%B8%D0%BD%D0%B6-%D0%B8%D0%BA-%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2-%D1%81%D1%8A%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB/

Протестите на френските „жълти жилетки“, получиха някакви промени от правителството, но има много важни различия със системата на директна демокрация в Швейцария, пише Даниел Уорнър, швейцарско-американски политолог и бивш заместник-директор на Института за следдипломна квалификация в Женева.

„Неотдавнашните протести на френските „жилетки“ изглежда имат всички елементи на „пряка“ демокрация. В продължение на няколко съботи хиляди граждани протестират по улиците на Франция срещу правителството, първоначално срещу увеличаването на данъка върху дизеловото гориво. И те досега бяха „успешни“. Френският президент Еманюел Макрон преустанови увеличението на данъка върху горивото, както и се присъедини към няколко други искания на протестиращите.

Швейцария обаче се гордее със своята система на ДИРЕКТНА демокрация. (бел.прев., нарича се директна и на четирите официални езика) Референдумите и гражданските инициативи са основни части на швейцарската политическа система. Гражданите могат да отменят законодателството, прието от техните представители в Берн. Директната демокрация може да отхвърли непряката „представителна демокрация“ (бел.прев., олигархия с партокрация) чрез изразения глас на хората.

Какъв по-добър пример за „пряка“-та демокрация от хора, излизащи на улицата и съгласие на изпълнителната власт с желанията на гражданите? Какъв по-добър пример за това как демокрацията може да отразява волята на хората? Няма нужда от губене на време за събиране на подписи и проверка на референдум или инициатива. Французите излязоха по улиците; правителството отговори.

Мимолетно!

Съществуват важни различия между „жилетките“ във Франция и директната демокрация на Швейцария. Докато французите изглежда са спечелили по въпроса за данъка върху горивото и някои скромни увеличения на минималните заплати, движението „жълти жилетки“ има много от елементите на краткотрайното анархистко движение Окупирай и Арабската пролет. На фона на еуфорията на уличните протести и мигането на френския президент, има важни поуки от сравняването на уличните протести с швейцарската система.

Уличните протести във Франция бяха емоционален изблик на обществено разделение. Горивният данък символизира тежкото икономическо положение на голяма част от населението и схващането, че президентът Макрон е „президент на богатите“. Интервютата с много от протестиращите потвърдиха, че са имали повече от една цел, че е налице общо недоволство сред голяма част от населението. Отговорът на Макрон е оценен като недостатъчен, тъй като естеството на исканията не е специфично. Докато протестите понамаляват през седмиците (студено време и Коледно пазаруване), съвсем не е ясно как протестиращите ще продължат през новата година.

И в това е смисълът. Протестите бяха емоционално освобождаване. Те не бяха организирано политическо движение. Нямаше отговорници или ясна организация. Очевидно това беше целенасочено, за да се гарантира, че движението е възможно най-близко до хората. Това беше част от силата на движението. Но това беше и най-голямата му слабост. Без организация, без някаква форма на политическа легитимация, движението „жълти жилетки“ има малка възможност да успее в бъдеще. (бел.прев., това е и основната слабост на всички анархистични форми, ползващи термина „пряка“ относно демокрацията)

Демокрацията е система, а не състояние на ума!

Това прави швейцарската система толкова силна. Въпреки, че гражданите могат да започнат референдум или инициатива (свидетели бяхме на изключителния успех на земеделския производител Армин Капаул и националния вот за промяна на Конституцията относно рогата на швейцарските крави и на гражданите от Инициативата за Парична реформа), системата се основава на политически партии. Без политически партии идеята за „пряка“ или по-точно директна демокрация няма да работи. Швейцарската система на директна демокрация позволява на хората да отхвърлят решение на законодателната власт, но то е твърдо основано в традиционната партийна система. Политическите партии заемат позиции на референдум или инициатива. Утвърдените партии обединяват своите поддръжници да гласуват по един или друг начин.

Иронията на френската позиция е, че Емануел Макрон дестабилизира френската политика, създавайки нова партия, La République en Marche! (бел.прев., отново олигархична със съответната партокрация в нея) Тази партия делегитимира традиционните партии, като отвори нови възможности за политическо изразяване. Новият израз сега се премести на улиците. Няма нужда от партийни срещи или бюрокрация; „жилетките“ отиват директно от социалните медии до Шан-з-Елизе.

Непосредствеността на това движение, или движения като Окупирай, Будна нощ или Арабската пролет, не е задължително демократична. Докато демокрацията може лесно да се определи като „от хората, с хората и за хората”, тя изисква легитимната система да функционира. Тази система включва клоновете на правителството и политическите партии да функционират.

Уличните протести със сигурност са преки изяви и може би дори демократични с начина, по който са организирани, но те не водят до функционираща демокрация. Директната демокрация на швейцарската система е всеобхватна в рамките на по-голям демократичен процес. Този процес може да е скучен – много швейцарци се оплакват, че твърде често гласуват на референдуми за инициативи. Протестите във Франция, Ню Йорк и в целия арабски свят със сигурност задоволяват много разочарования от капитализма и глобализацията. И те не бяха скучни.

Но разликата между скучната директна демокрация и емоционалните улични протести може да бъде оценена само със средносрочни и дългосрочни ефекти. Демокрацията е система, а не състояние на ума. Докато много демократични страни са започнали с революция, тяхното съществуване днес зависи от Конституциите и политическите партии. Докато партиите могат да се развиват и променят, тяхната легитимираща роля остава съществена. Протестите са протести и те със сигурност могат да променят политическия процес. Те обаче не могат да заменят функциониращата демократична система.

Източник: https://www.swissinfo.ch/eng/people-power_direct-democracy-vs–france-s-street-protesters/44625660

Финансирането на безусловния #Базов_доход у нас може да се случва основно чрез данъчната система, чрез усвояване на ресурси или след премахване на ограничителния Валутен борд – с разумно производство на пари под контрола на гражданите.

Данъчното финансиране може да се използва приоритетно с драстично намаляване на администрацията, което системата с базов доход прави възможно, с промяна в данъчната тежест и структурата на данъците с преминаване от преки към косвени данъци.
Това позволява да се запази нормално ниво на държавни разходи около 50% от Брутния вътрешен продукт (БВП), от които с 35% от БВП да се финансира инвестицията в базовия доход, а с останалите 15% да се гарантират характерните функции на държавата – здравеопазване, сигурност, образование, култура и др. Днешният държавен бюджет на #България не отразява тази възможност тъй като е съставен за днешната неработеща система, но по параметри вече се доближава до практическата възможност за въвеждането на безусловния базов доход у нас.

Може ли да има национален референдум по тема от международното право, касаеща основни човешки права?
Не, не може.
Можеше ли да бъдат попитани българските граждани дали въобще да се подписва Конвенцията?
Да, можеше.
С цялата информационно-разяснителна част за последиците от наличието или липсата на българския подпис, както и с опит да се сформира група от държави, които да подкрепят българското решение със съответните аргументи. Това е качественото и разумно демократично външнополитическо поведение.
Подписът отдавна е положен и сега може само да се отлага ратификацията. Вероятно до следващия опит отново ще настъпи тишината на безхаберието, за да мине леко през някой новосформиран Парламент от неориентирани депутати.
За да се избегнат занапред подобни крайно неприятни ситуации, създадени от българските „представители“, властта трябва незабавно да бъде върната на гражданите в една истинска Директна Демокрация, а не във фалшивия ѝ вид на „пряка“, представлявана от една или друга спекулираща казионна политическа партия или олигархична група у нас.

Да се представим, че наистина обичате банани. Сега да кажем, че ви предложа един банан без да правите нищо. Ще приемете ли да не направите нищо срещу този банан? Да? Добре.

Сега имам още по-добро предложение за вас! Какво ще кажете да изчистите кофата за боклук, а в замяна ще ви взема банана, но ще ви дам друг банан, може би по-добър, а може би не? Звучи ли като добро предложение? Не? Добре.

Какво ще стане, ако вместо да ви взема банана, както предложих, ви позволя да го запазите и вие да посочите колко допълнителни банана смятате, че биха ви били достатъчни, за да почистите тази кофа? Да? Сега по-добре ли звучи? Добре.

Днес е последният ден преди изборните размисли да напрегнат българските гласоподаватели. Равносметката от кампанията показва единствено, че системата остава същата само говоренето се е усъвършенствало. Бъдещият ни премиер-дама дори каза, че нейната партия, която е символ на олигархичната партокрация, заедно с всички останали, разбира се, била въвела „ПРЯКАТА“ демокрация!!!

Постъпили сме правилно, когато сме отрекли употребата на това понятие и сме заговорили преди няколко години за въвеждането на Българска директна демокрация. Истинската демокрация е само ДИРЕКТНА. Това нещо днес не е и никога не е било „демокрация“.